Линда Хауърд - Диамантеният залив

Въпреки че слънцето залязваше, златните му лъчи изгаряха с топлината си голите му гърди и дългите му нозе. Танцуващите слънчеви отблясъци по гребена на вълните го омагьосваха. Не, не лъскавата повърхност го омагьосваше, а простият факт, че нямаше какво друго да прави в момента, освен да се взира във водата. Беше забравил звученето на тишината, усещането за спокойствие. В продължение на един дълъг и прекрасен месец той се отдаде на почивка. Ходеше за риба, когато пожелаеше. А почувстваше ли се неспокоен, бродеше с яхта из топлите, хипнотични води на залива. Водата силно го привличаше. Тук цветът й беше тъмносин като нощта, там — брилянтен тюркоаз, а ей там бледозелено. Разполагаше с пари за гориво и провизии. Само двама души знаеха къде се намира и как да стигнат до него. В края на едномесечната си ваканция щеше да се върне в сивия свят, който беше избрал, и щеше да се загуби в сенките. Но засега можеше да се излежава на слънце, а друго и не търсеше. Кел Сейбин бе уморен, уморен от безкрайната битка, от секретността и маневрените ходове, от опасността и измамите в професията му. Вярно, че беше жизненоважна работа, ала този месец той я отстъпваше на някого другиго. Този месец му принадлежеше. Сега разбираше какво примами Грант Съливан, стар приятел и най-добрият му агент, към тихата тайнственост на планините в Тенеси.

Самият Сейбин беше топ агент, една легенда, обиколила Златния триъгълник, а по-късно Близкия Изток и Южна Америка, изобщо всички горещи точки по света. В момента беше шеф на отдел, сенчестата фигура сред група енергични агенти, които следваха инструкциите му и които той обучаваше. Почти нищо не се знаеше за него; Сейбин беше обгърнат в едва ли не абсолютна анонимност. Той предпочиташе да е така. Беше единак, загадъчен мъж, който приемаше реалностите в живота с цинизъм. Напълно наясно беше с недостатъците и опасностите на избраната от него кариера. Знаеше, че бе мръсна и опасна работа, но беше реалист и прие всичко това, когато се съгласи да я върши.

Само че понякога му дотежаваше и трябваше да избяга да поживее като нормален човек. Малкото му корабче за пътешествия, направено по поръчка, беше убежището му. Ваканциите и всичко останало, свързано с него, беше строго пазена тайна, ала дните и нощите в морето му помагаха да запази човешкото в себе си. Само тогава можеше да се отпусне, да лежи гол на слънце и да възстанови връзката със собствената си човешка същност или да наблюдава звездите нощем и да възвърне вярата си в бъдещето.

Над главата му прехвърча бяла чайка и жално изграка. Кел лениво я проследи в свободния й грациозен полет върху фона на безоблачното синьо небе. Лекият морски бриз галеше голото му тяло и тъмните му очи се усмихваха от удоволствие. В него имаше нишка на дива свирепост, която той съзнателно таеше, но тук, сам със слънцето, вятъра и водата, можеше да даде воля на тази своя същност. Дрехите му се струваха едва ли не светотатство. Мразеше, когато се налагаше да се облича, за да слезе на някое пристанище за гориво или когато някоя лодка се приближеше, за да си побъбрят — нещо, което хората правеха по навик в морето.

Слънцето беше слязло още по-ниско, потапяйки златния си обръч във водата, когато Кел чу мотора на друга лодка. Извърна глава и видя малко по-голямо от неговото корабче, което спокойно се носеше по вълните. Тук всичко се придвижваше така, спокойно. Колкото по-топъл бе районът, толкова по-бавно течеше времето. Той не вдигаше поглед от лодката и се наслаждаваше на грациозния й силует, както и на равния, мощен звук на двигателя. Обичаше лодките и морето. Собствената му лодка му беше много ценна и Кел я държеше в тайна. Никой не знаеше, че бе негова. Беше регистрирана на името на моряк в Ню Орлиънс, който не подозираше за съществуването на Кел Сейбин. Дори името на лодката, „Уонда“, нямаше конкретно значение. Сейбин не познаваше никаква Уонда. Просто избра името. Ала „Уонда“ беше изцяло негова, със свои собствени тайни и изненади. Всеки, който го познаеше, би очаквал тъкмо това. Само един-единствен човек в света знаеше кой е мъжът зад маската, а Грант Съливан умееше да пази тайна.

Другата лодка намали и се насочи към него. Сейбин раздразнено изруга и потърси наоколо избелелите джинси, които държеше на палубата за подобни случаи.

До него достигна глас и той отново погледна към другата лодка. На носа до перилата стоеше жена и махаше небрежно с ръка. Сейбин разбра, че тя търсеше някого да си побъбри, а не бе изпаднала в беда. Следобедното слънце се отразяваше в червените й коси и те пламтяха като огън. За миг той се загледа в необикновения им пламтящ червеникав оттенък.