Линда Хауърд: Диамантеният залив

Той изпусна пушката. По дяволите, изпуснах пушката, помисли си разярено. Пое си дълбоко въздух, като се опитваше да разсее тъмнината пред очите си, и с всички сили извърна глава. Пушката си стоеше там, в лявата му ръка, ала Сейбин не я усещаше. Лявата част на тялото му беше обляна в кръв, която чернееше в полуздрача. Гърдите му бързо и начесто се надигаха. Той протегна дясната си ръка към пушката. Щом я усети, се почувства малко по-добре, е, не много. Обилна пот го обливаше и се смесваше с кръвта. Трябваше да направи нещо, в противен случай те щяха да го хванат.

Лявата му ръка и крак не се подчиняваха на командите на мозъка и Сейбин се повлече на една страна, като се подпираше само на дясната си ръка и крак. Подпря пушката на дясното си рамо и отново стреля към лодката, за да им даде да разберат, че беше жив и опасен, и за да не се опитват да атакуват.

После огледа нараняванията по тялото си.

Един куршум беше пронизал външния мускул на лявото му бедро, а друг — лявото му рамо. И двете рани бяха сериозни. След първоначалното усещане за изгаряне рамото и ръката му станаха безчувствени и непотребни. Не можеше да се облегне на крака си, но от опит знаеше, че скоро болката щеше да се появи, а с нея и известно раздвижване на ранените мускули. Ако можеше да изчака толкова дълго.

Той отново погледна към другата лодка. Тя обикаляше неговата. Горната палуба беше открита в задната си част и така те можеха лесно да се целят в него.

— Сейбин! Знаем, че си ранен! Не ни принуждавай да те убиваме!

Много повече биха искали да го хванат жив, за да го „разпитват“, ала той знаеше, че няма да рискуват и по-скоро биха го убили, отколкото да го оставят да се изплъзне.

Стиснал зъби, Сейбин допълзя до управлението и посегна да завърти ключа да запали. Мощният двигател заръмжа. Той не виждаше накъде се отправя, но това нямаше значение сега, дори и да връхлетеше върху другата лодка. Свлече се на палубата задъхан и се опита да събере сили. Трябваше да стигне дросела, оставаха му само няколко секунди. Болката се разпространяваше из цялата лява половина на тялото му, ала ръката и кракът му реагираха и Сейбин си помисли, всяко зло за добро. Опитваше се да не обръща внимание на болката и се надигна, опрян на дясната си ръка, като се мъчеше да раздвижи лявата, за да достигне дросела. Накрая с кървави пръсти го докопа и го включи „пълен напред“. Яхтата бавно се плъзна по водата, набирайки скорост, и той чу виковете от другата лодка.

— Точно така, момичето ми — задъха се Сейбин и окуражи лодката. — Да потегляме, да потегляме. — Отново протегна ръка и всяко мускулче в тялото му потрепери от усилието, но успя да премести дросела в крайна позиция. Лодката подскочи напред и откликна с дрезгав рев на прилива на мощност.

Той се движеше с максимална скорост, ала трябваше да види в каква посока. Поемаше поредния риск, но тези рискове имаха все по-голям шанс за успех с всеки изминал метър, който го отдалечаваше от другата лодка. Сейбин се опита да се надигне на крака и простена от болка. Солена пот замъгли очите му. Облягаше се предимно на десния си крак, ала го тревожеше, че левият не реагира. Хвърли поглед през рамо към другата лодка. Той бързо се отдалечаваше, въпреки че те се опитваха да го догонят.

На палубата на другата лодка някакъв човек наместваше масивна тръба на рамото си.

Не беше нужно да се опитва да разбере какво е това. Сейбин беше виждал миномети достатъчно много пъти, за да може сега да го разпознае от пръв поглед. Само секунда преди възпламеняването и едва ли не две секунди преди ракетата да удари лодката му, той се търкулна надясно и падна в тюркоазната вода на залива.

Спусна се надълбоко, възможно най-дълбоко, но разполагаше с много малко време, а и ударната вълна го завъртя във водата като детска играчка. Болка прониза разранените му мускули и Сейбин отново потъна в тъмнина. Беше само за секунда или две, ала достатъчно, за да изгуби напълно ориентация. Задушаваше се, а не знаеше накъде е повърхността. Водата вече не беше тюркоазна, а черна и го натискаше надолу.

Дългогодишните тренировки го спасиха. Той никога не изпадаше в паника, а и сега не беше подходящ момент. Престана да се съпротивлява на водата и се опита да се отпусне. Постепенно тялото му започна да се издига към повърхността. Веднага щом се ориентира в посоката, започна да плува, доколкото можеше, въпреки че едва движеше лявата си ръка и крак. Когато най-после показа глава на повърхността и пое от топлия солен въздух, белите му дробове го изгаряха.