Гъските миролюбиво издаваха крясъци, докато се придвижваха от едно островче с трева към друго, предвождани от гъсока Ебънизър, свадливия стар водач. Избухна врява, когато между Ебънизър и кучето Джо възникна спор за това, кой има права над ливадката с хладна зелена тревичка под олеандровия храст. Рейчъл се приближи до мрежестата врата, изкрещя на непокорните животинки да млъкнат и това беше най-вълнуващото събитие за деня. Така протичаха повечето й дни през лятото. Нещата се раздвижваха през есента, когато настъпваше туристическият сезон и нейните два магазина за сувенири на Тревър Айлънд и Тарпън Спрингс започваха оживена търговия. Дните й щяха да са още по-заети, когато започнеше курса по журналистика, ала лятото беше време за почивка. Продължаваше работата върху третата си книга, без да изпитва изнервяща потребност да я завърши, тъй като крайният й срок беше чак на Коледа, а тя беше напред с графика. Енергията на Рейчъл беше измамна, защото тя успяваше да свърши толкова много неща, без изобщо да си дава вид, че бърза.
Тук си беше у дома. Корените й дълбоко се врязваха в песъчливата почва. Къщата, в която живееше, беше на дядо й, а земята принадлежеше на фамилията от сто и петдесет години. След ремонта през петдесетте интериорът и екстериорът на къщата бяха променени и нямаха нищо общо с първоначалния й вид. Когато Рейчъл се премести да живее тук, обнови мебелировката, но въпреки това продължаваше да има усещането за неизменност. Познаваше къщата и земята наоколо като чертите на лицето си. Дори по-добре, защото нямаше навик да се взира в себе си. Познаваше високите борове отпред и хълмистите затревени площи отзад, всяка височинка, всяко дърво и всеки храст. През боровата горичка лъкатушеше пътека, която водеше надолу до брега, където се плискаха вълните на залива. Плажната ивица тук беше дива, отчасти защото брегът беше необичайно неравен, отчасти защото имотите на самия бряг от поколения бяха собственост на хора, които не бяха склонни под носа им да изникнат мотели и други такива. Открай време животновъдството беше главен поминък в района. Имотът на Рейчъл беше заобиколен от голямо ранчо, собственост на Джон Рафърти, който подобно на нея не желаеше да продава земя за строеж.
Плажът беше нещо като рай за Рейчъл, място за разходки, размишления и успокоение сред неумолимото, вечно вълнение на океана. Наричаха го Диамантения залив заради разслоението на светлината по вълните, когато те се разбиваха в подводните скали в устието на залива. Докато се връщаше към брега, водата искреше и блестеше като хиляди диаманти. Дядо й я беше научил да плува в Диамантения залив. Понякога й се струваше, че животът й бе започнал в тюркоазната вода.
Заливът беше най-важното нещо през златните дни на детството й, когато най-забавното нещо за малката Рейчъл бяха гостуванията й при дядо й. После, когато Рейчъл стана на дванадесет години, майка й почина и заливът стана неин постоянен дом. Нещо в океана облекчи мъката й и я научи да приема фактите от живота. Тя имаше дядо си и дори сега мисълта за него я караше да се усмихва. Той беше чудесен възрастен мъж. Никога не бе бил прекалено зает или прекалено смутен от понякога странните въпроси на едно подрастващо момиче. Дари я със свободата да изпробва крилете си, като същевременно се уповаваше на здравия разум. Почина през последната й година в колежа. Ала дори смъртта се беше съобразила с него. Беше уморен, болен и готов да умре. И умря с такава насмешка и готовност, че Рейчъл почувства дори успокоение в последния му час. Да, тя тъжеше, но мъката й беше провокирана от мисълта, че дядо й самият искаше да е така.
Старата къща остана празна, докато Рейчъл се занимаваше с кариерата си на разследващ репортер в Маями. Запозна се и се омъжи за Би Би Джоунс. Животът й беше хубав. Би Би й беше повече от съпруг, той й беше приятел, и двамата си мислеха, че светът е в краката им. Внезапната му смърт прекъсна съня и остави Рейчъл вдовица на двадесет и пет години. Тя напусна работата си и се завърна тук, в залива, където за пореден път намери утеха в безкрайното море. Беше емоционално травматизирана, но времето и спокойният живот я излекуваха. Въпреки това Рейчъл не чувстваше потребност да се завърне към живота на скоростното платно, който беше водила преди. Тук беше домът й и тя се чувстваше щастлива от това, с което се занимаваше сега. Двата магазина за сувенири й осигуряваха приличен стандарт, а и допълваше бюджета си, като от време на време пишеше някоя статия, както и приключенските книги, които се продаваха учудващо добре.
Читать дальше