Линда Хауърд: Диамантеният залив

Сейбин смръщи вежди, бързо нахлузи панталоните си и издърпа нагоре ципа. Лодката беше твърде далеч, за да види лицето й, ала червеникавата й коса му навя неясен спомен, който се опитваше да изплува в съзнанието му. Той се взря в лицето й, докато другата лодка бавно се приближаваше. Черните му очи искряха напрегнато. Нещо в тези коси…

Изведнъж Сейбин интуитивно усети тревога и се просна на палубата. Твърде много пъти инстинктите му го бяха спасявали, за да ги подлага под съмнение и в този момент. Той разпери пръсти върху затоплената дървена настилка на палубата, осъзнал, че може би изпада в доста глупаво положение, но по-добре жив и глупав, отколкото мъртъв и умен. Двигателят на другата лодка замлъкна и Сейбин промени решението си. Бавно запълзя по корем към товарното помещение, усещайки миризмата на лак и твърдия под на палубата.

Винаги носеше със себе си някакво средство за самозащита. Пушката, която измъкна от товарното помещение, беше мощна и с точен мерник, дори и само временно да решаваше положението. Ако интуицията му грешеше, той нямаше да я използва. Ако ли не, онези отсреща сигурно бяха подготвили много повече барут от него.

Сейбин изруга и провери дали пушката бе на пълен автоматичен режим. После припълзя обратно до парапета. Хладнокръвно избра прикритие, като изнесе барабана на пушката напред и застана така, че да вижда другата лодка, която продължаваше да се приближава и беше на по-малко от шестстотин метра.

— Достатъчно близо сте! — извика Кел, без да е сигурен, че гласът му ще надвика шума от мотора. Ала това нямаше значение, стига онези отсреща да разбираха, че той нещо им вика.

Лодката намали ход и почти спря на петстотин метра. Сякаш изведнъж се появи гъмжило от хора, които нямаха вид на обикновените рибари от залива, нито на отпускари, които отмарят, тъй като всички до един, дори и червенокосата, бяха въоръжени. Сейбин ги обходи бързо с поглед, забелязвайки дори детайли като форма и размер. Той можеше да различи видовете оръжия, без да се замисля, толкова добре ги познаваше. Погледът му се върна на един от мъжете. Дори на това разстояние, и въпреки че онзи стоеше малко зад тях, в него имаше нещо познато, също както и в жената.

Всяко съмнение се изпари. Обзе го ледено спокойствие, както винаги, когато му предстоеше схватка. Сейбин не се замисли за факта, че онези бяха много повече от него на брой. Вместо това светкавично прецени вариантите, тъй като трябваше да вземе решение за части от секундата.

Глух гърмеж разцепи здрача, изстрел на пушка над откритата водна шир. Той усети лека вибрация и топлина от куршума, който изсвистя над главата му и се заби в кабината зад него, Сейбин ловко се прицели и стреля. После бързо наведе глава, всичко това само за секунда. И без неволния остър писък, който проряза въздуха, той беше наясно, че бе уцелил. Щеше много да се изненада и да се вбеси, ако се беше случило обратното.

— Сейбин! — ехото на гласа отекна над водата. — Знаеш, че нямаш шансове! Спести си усложненията!

Акцентът беше добър, но не звучеше да е американски. Предлагаха му нещо, което той вече очакваше. Единственият му шанс беше да им се изплъзне с бързата си лодка. Скоростта на „Уонда“ беше едно от необичайните й достойнства. Ала за да го направи, трябваше да се добере до управлението горе, тоест да се изложи на изстрелите им, докато изкачва мостика.

Сейбин прецени ситуацията и реши, че шансовете му да стигне там, горе, бяха петдесет на петдесет, а може би и по-малко. Зависи доколко действията му щяха да ги изненадат. От друга страна, нямаше никакви шансове, ако останеше тук, долу, и се опитваше да ги държи на разстояние само с една пушка. Разполагаше с много амуниции, но те сигурно имаха още повече. Трябваше да поеме този риск и да не губи време в мисли за намаляващите си шансове. Пое си дълбоко въздух, задържа го, после бавно го издиша, подготвяйки стегнатото си тяло за действие. Трябваше да се добере колкото можеше по-нависоко още с първия отскок. Сграбчи здраво пушката, отново си пое въздух и скочи. С пръст натисна спусъка, докато скачаше. От автоматичната стрелба пушката вибрираше в ръката му и онези на лодката трябваше да се прикрият. Хвана най-горното стъпало с протегната ръка, а босите му стъпала едва докоснаха стълбата и го изтласкаха още по-високо. С крайчеца на окото си видя белите облаци дим, докато се мяташе над най-горното стъпало и тогава усети в тялото си два парещи мощни удара. Само вътрешният импулс и решителността му помогнаха да остане на горната палуба и да не падне долу. Тъмнина замъгли погледа му. Звукът на собственото му дишане силно отекваше в ушите му.