Тазгодишното лято по нищо не се различаваше от всички останали лета, които някога беше прекарала в Диамантения залив, освен с това, че беше доста по-горещо. Горещината и влагата бяха едва ли не задушаващи. Имаше дни, когато й се искаше единствено да лежи в хамака и да се разхлажда с ветрилото. Залезът носеше някакво облекчение, ала и това понякога беше относително. Нощем от залива подухваше лек бриз, който охлаждаше затоплената й кожа, но беше прекалено горещо да се спи. Беше си взела студен душ и сега седеше на люлката на верандата в тъмнината, като мързеливо се оттласкваше с крак, за да поддържа ритъма на люлката. Пружините изскърцваха в такт с песента на щурците и крякането на жабите. Джо лежеше на верандата пред мрежестата врата, дремеше и сънуваше своите кучешки сънища. Рейчъл притвори очи, като се наслаждаваше на бриза по лицето си и обмисляше плановете си за следващия ден: нищо по-различно от това, което беше правила днес и вчера. Ала тя нямаше нищо против повторението. Беше изживяла с наслада старото време на вълнения, изпълнено с особената съблазнителна власт на опасността, и сега също се наслаждаваше, но на спокойствието на сегашния си живот.
Въпреки че беше облечена само с къси панталонки и бяла мъжка риза с навити ръкави, като първите три копчета бяха разкопчани, Рейчъл усещаше мъничките капчици пот между гърдите си. Горещината я правеше неспокойна и накрая тя се изправи.
— Отивам да се разходя — каза на кучето, което наостри едното си ухо, ала не отвори очи.
Рейчъл не очакваше той да тръгне с нея. Джо не беше от дружелюбните кучета, дори към нея. Беше независим, необщителен, отдръпваше се, някой протегнеше ли ръка към него, козината му се наежваше и зъбите му се оголваха. Тя си мислеше, че вероятно са бяха отнасяли зле с него, преди той да се появи в двора й няколко години по-рано. Но те двамата сключиха примирие. Рейчъл го хранеше, а Джо изпълняваше ролята на куче — пазач. Той не й разрешаваше да го милва, ала дойдеше ли непознат, тутакси се доближаваше до нея и гневно наблюдаваше натрапника, докато не преценеше, че не е опасен, или онзи си тръгнеше. Когато тя работеше в градината, Джо обикновено беше наблизо. Партньорството им се основаваше на взаимно уважение и двамата бяха доволни от това.
Той наистина живееше спокойно, помисли си Рейчъл, докато прекосяваше двора към пътеката, която криволичеше между високите борови дървета и водеше до плажа. Не му се налагаше често да изпълнява ролята на пазач, защото почти никой не идваше в къщата й, освен пощальонът. Тя живееше в края на задънена, непавирана улица, която минаваше през имота на Рафърти. Нейната къща беше единствената тук. Джон Рафърти беше единственият й съсед, но не беше от хората, които се отбиват на приказка. Местната ветеринарка, Хъни Мейфийлд, дойде в ранчото на Рафърти след едно обаждане и те завързаха доста близко приятелство. Ала като се изключи това, Рейчъл живееше усамотено и това беше една от причините да се чувства спокойна, докато се разхожда наоколо нощно време само по бельо и риза.
Пътеката се спускаше плавно през боровата горичка. Звездите бяха ярки и тежки в небето. Тя беше бродила по пътеката от детинство, затова не си правеше труда да използва фенерче. Дори сред дърветата виждаше достатъчно добре и се ориентираше чудесно. Разстоянието от къщата до плажа беше, четиристотин метра, лека разходка. Рейчъл обичаше да се разхожда по плажа нощно време. Обичаше да слуша мощния рев на океана по това време на денонощието, когато вълните бяха черни, с изключение на перлената пяна по гребена им. Беше настъпил отлив, а тя предпочиташе плажа по време на отлив. Именно тогава океанът се оттегляше, за да разкрие съкровищата, които беше донесъл и оставил върху пясъка, нещо като подарък в знак на любов. Беше събрала много морски съкровища по време на отлива, но така и не можеше да се насити на чудесата, които тюркоазният залив поднасяше в нозете й.
Нощта беше красива, безлунна и безоблачна. Звездите бяха по-ярки от всякога. Светлината се разслояваше върху вълните подобно на безброй диаманти. Диамантеният залив. Бяха го нарекли съвсем подходящо. Плажът беше тесен и неравен. По края растяха водорасли. Устието на залива беше поръбено с остри скали, които ставаха особено опасни по време на отлив. Въпреки всичките си несъвършенства, заливът създаваше някакво вълшебство с комбинацията от светлина и вода. Рейчъл можеше часове наред да стои и да наблюдава искрящите вълни, сякаш омагьосана от властта и красотата на океана.
Читать дальше