Хауърд Лъвкрафт: Поларис

Полярната звезда грее с тайнствената си светлина в северния прозорец на стаята ми. Тя пламти през всички тези адски часове на пълна тъмнота. И в тази есенна нощ от годината, когато северните ветрове проклинат и свистят, и червенолистите дървета в тресавището мърморят едно на друго в малките часове на нощта, под рогатия полумесец на луната, аз седя до прозореца и наблюдавам тази Звезда. От високото се спуска блестящата Касиопея, докато часовете тягостно се нижат, и докато Голямата Мечка се подава тромаво иззад люлеещите се под напора на нощния вятър и обгърнати от блатна пара дървета. Точно преди зазоряване червеното око на Арктурус просветва над гробището върху ниския хълм, и Косите на Вероника трептят необяснимо далеч в мистериозния Изток; и пак, Полярната Звезда хвърля своето зло сияние от отреденото й място на черния небосвод, премигвайки бясно като побъркано око, което наблюдава и което сякаш иска да предаде някакво странно съобщение, но може само да си спомня, че някога е имало съобщение, което да предаде. Понякога, когато небето е облачно, мога да заспя.

Добре си спомням нощта на великата Аврора, когато над блатото заблестя страховитата и демонична светлина. След сиянието дойдоха облаците, и тогава заспах.

Под лунния полумесец го съзрях за първи път. Застинал и сънлив, градът лежеше върху странно плато в падина, заобиколена от странни планински върхове. Стените и кулите му бяха от мъртвешки мрамор, както и колоните, куполите и площадите му. По мраморните улици имаше мраморни стълбове, в чиито горни половини бяха издълбани образите на мрачни брадати мъже. Въздухът бе горещ и нямаше и полъх, а горе на десет стъпки от върха, проблясваше наблюдаващото око на Полярната Звезда. Дълго се взирах в този град, но денят не идваше. Когато червеният Алдебаран, който мъждукаше ниско в небето, но не залязваше, се бе придвижил на четвърт от пътя си в хоризонта, видях светлини и движение в къщите и по улиците на града.

Фигури с причудливи роби, но с на пръв поглед познати и благородни осанки, се разхождаха по площадите под светлината на лунния полумесец, и разговаряха мъдро на език, който разпознавах, въпреки че не бе от тези, които някога бях чувал. И когато червеният Алдебаран бе прекосил половината от астралния си път по хоризонта, мракът и тишината настъпиха отново.

Когато се събудих, вече не бях същия. Паметта ми бе прогорена от визията на този град, а в душата ми бе затлял друг смътен спомен, за чиято природа не бях сигурен досега. Виждах града често в безоблачните нощи, през които не можех да заспя — понякога под горещите, жълти лъчи на слънце, което не залязваше, а се рееше ниско в хоризонта, както и през ясните нощи, в които Полярната Звезда блестеше както никога преди.

Постепенно започнах да се питам какво бих правил аз в този град върху странното плато, заобиколен от странни върхове. Поначало доволен от позицията си на наблюдател, сега желанието ми бе да определя връзката си с това място — да изкажа мислите си сред мрачните мъже, които се събираха на градските площади. Казах си „Това не е сън, и как всъщност бих могъл да докажа истинността и реалността на другия живот в къщата от камъни и тухли на юг от злокобното блато и от гробището на ниския хълм, където Полярната Звезда надзърта в северния ми прозорец всяка нощ?“

Една нощ, докато слушах беседите на големия площад, приютил много статуи, почувствах промяна — разбрах, че най-сетне бях добил телесна форма. Вече не бях чужденец по улиците на Олатое, който лежеше на платото Саркия, всред хълмовете Нотон и Кадифонек. Моят приятел Алос говореше — речта му топлеше душата ми, защото това бяха думите на истински мъж и патриот. През тази нощ бяха пристигнали вестите за падението на Дайкос и настъпването на Инутос — ниски, жълти демони, които преди пет години се бяха появили от непознатия Запад, плячкосвайки и обсаждайки пограничните градове на Кралството ни. Бяха превзели обсадените градове при планините и пътят им към платото бе открит, освен ако всеки гражданин на Кралството ни не бе готов да противостои със силата на десет мъже. Ниските, пълни същества бяха майстори в изкуството на войната и не познаваха скрупулите на честта, които задържаха нашите високи, сивооки хора на Ломар от безмилостни завоевания на нови земи.

Моят приятел, Алос, бе командир на всички войски на платото и на неговите плещи лежеше последната надежда на нашата страна.