Хауърд Лъвкрафт - Поларис

Той говореше за опасностите, които предстояха и призоваваше мъжете на Олатое, най-смели сред Ломарианците, да запазят традициите на предците си, които, когато били принудени да мигрират на юг от Зобна, преди настъпването на леденото покривало да ги застигне (както нашите наследници някой ден трябва да напуснат Ломар), смело се били срещу косматия, дългорък канибал Гнофкес и победили. Алос отказваше да ми отрежда военна дейност, защото бях слаб и имах странни припадъци, когато бивах подложен на стрес и трудности. Но очите ми бяха най-проницателни измежду всички в града, въпреки дългите часове, които всеки ден отделях за изучаване на Пнакотичните манускрипти и мъдростта на Зобнарианските Бащи, и затова приятелят ми, с желание да не ме обрича на бездействие, ме възнагради с това задължение, което бе предпоследно по важност в тези времена. Изпрати ме в стражевата кула на Тапнен, където да служа като очите на армията ни. Опитаха ли се Инутос да завземат цитаделата до тесния проход зад върха Нотон и да изненадат гарнизоните ни, аз трябваше да дам сигнал с огън, който да предупреди войниците и да спаси града от непосредствена катастрофа.

Стоях на кулата сам, защото всеки мъж със здраво тяло бе нужен в проходите долу. Съзнанието ми бе изнурено и замаяно от превъзбуда и изтощение, тъй като не бях посрещал съня от много дни, но и решително в поста си, защото обичах своята родина Ломар и мраморния град Олатое, който лежи между върховете Нотон и Кадифонек.

Но докато стоях в най-високата зала на кулата, съзрях лунния полумесец, червен и зловещ, трептящ през изпаренията, които покриваха далечната долина Баноф. През процеп в покрива блестеше бледата Полярна Звезда, която с пърхащ блясък — сякаш бе жива, се взираше в мен демонично и изкусително. Струваше ми се, че тя нашепва зли съвети, които ме успокояваха в предателска сънливост с проклетото си ритмично обещание, повтарящо се отново и отново:

Напразно се борех със съня. Опитвах се да свържа тези странни думи с някакво народно предание за небесата, което бях научил от Пнакотичните манускрипти. Главата ми, която чувствах тежка и олюляваща се, се спусна към гръдта ми и когато погледнах нагоре видях, че съм в сън, а Полярната Звезда ми се хилеше през прозореца над прегънатите дървета на илюзорно мочурище. И аз още сънувам. В срама и отчаянието си понякога крещя френетично, моля се на илюзорните същества около мен да ме събудят, преди Инутос да се промъкнат през прохода зад върха Нотон и да превземат цитаделата… но тези същества са демони, надсмиват се над мен и твърдят, че не сънувам. Подиграват ми се, докато спя и докато ниският, жълт враг може да напредва към града ни. Не изпълних дълга си и предадох мраморния град Олатое. Излъгах очакванията на Алос — моят приятел и главнокомандуващ. При все това, сенките на моя сън ме осмиват. Казват, че няма земя на име Ломар, освен в нощните ми халюцинации, там, където Полярната Звезда блести високо и червеният Алдебаран пълзи ниско около хоризонта. Казват, че там няма нищо освен лед и сняг от хиляди, милиони години насам и че там няма хора освен ниски, жълти същества, наречени „Ескимоси“.

И докато се гърча в агонията на вината, обезумял от желанието да спася града, над който опасността нараства всеки момент, и напразно се опитвам да се отърся от този неестествен сън на къща от камъни и тухли на юг от зловещо блато и гробище на нисък хълм, Полярната Звезда, зла и чудовищна, се взира от катранения небосвод, мигаща ужасяващо като обезумяло наблюдаващо око, което сякаш се опитва да предаде някакво съобщение, но не помни нищо, освен че някога е имала съобщение за предаване.

© 1918 Хауърд Лъвкрафт

© 2010 stormthefront, превод от английски

Howard Lovecraft

Polaris, 1918

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15855]

Последна редакция: 2010-04-07 17:00:00