Хауърд Лъвкрафт: Отвъд стената на съня

Едва изрекъл това, Слейтър внезапно замлъкнал. Пламъкът на безумието помръкнал в очите му и той изгледал недоумяващо алиенистите, питайки защо е вързан. Доктор Барнард разкопчал кожените ремъци на усмирителната риза и ги оставил така чак до падането на нощта, когато успял да убеди задържания, че това се прави с негово съгласие и за неговото собствено благо. Тогава пациентът споделил, че понякога говори странни неща, без сам да знае защо.

През последвалата седмица траперът получил още два психотични пристъпа, но алиенистите не съумели да извлекат нищо ново от тях. Те постоянно размишлявали над евентуалния първоизточник на виденията на Слейтър — все пак човечецът не знаел нито да чете, нито да пише, а съдейки по обкръжението му, едва ли някой му е разказвал легенда или приказка. Самият начин, по който планинецът поднасял налудничавите си истории, категорично изключвал възможността да е почерпил вдъхновение от някой мит, сказание или художествена творба. С простоватия си, крайно ограничен речник пациентът бълнувал за неща, които не разбирал и които изобщо не бил способен да обясни; неща, които не би могъл да узнае от разговор с друг човек, защото същността им просто не можела да се предаде с думи. Не след дълго алиенистите стигнали до заключението, че състоянието му се дължи единствено на абнормалния характер на сънищата му; те били толкова ярки и въздействащи, че в момента на събуждането напълно обсебвали и подчинявали съзнанието на този не особено развит в интелектуално отношение човек. Ето защо Слейтър първо бил изправен пред съда за убийство, а впоследствие бил признат за невменяем; така се стигнало и до въдворяването му в психиатричната болница, където по онова време моя милост заемаше твърде скромна длъжност.

Надявам се, вече стана ясно, че феноменът на сънуването бе от голям интерес за мен; представете си тогава с какво усърдие и плам се захванах с изучаването на новия пациент, веднага щом се уверих в достоверността на фактите, описани в неговата епикриза. С течение на времето Слейтър започна да се отнася изключително дружелюбно към мен — обяснявам си го както с искрената ми заинтригуваност от неговия случай, така и с деликатния, внимателен подход, който възприех при комуникацията ни. Естествено, по време на психотичните си пристъпи планинецът изобщо не ме разпознаваше, ала в онези моменти, когато не бълнуваше и бе на себе си, успяхме да проведем немалко спокойни и непринудени разговори. Обикновено траперът седеше до зарешетения прозорец на стаята си и плетеше кошница от слама и върбови клонки, тъгувайки по изгубената свобода. Роднините му така и не направиха дори един-единствен опит да го видят. Вероятно вече си бяха намерили друг глава на семейството (както често се случва с деградиралите обитатели на изолираните планински райони), напълно забравяйки за доскорошния си близък.

Колкото по-надълбоко се потапях в този случай, толкова по-изумен оставах от уникалния си досег с необикновените фантастични видения на Джо Слейтър. Макар интелектът и речевите му умения да бяха на обидно ниско ниво, титаничните и ярки образи, които планинецът описваше — несвързано и на варварски диалект — без съмнение можеха да се зародят само във високоразвит или дори извънредно надарен мозък. Често се питах как безплодното, закърняло въображение на един дегенерат от Катскил е могло да сътвори такива вълшебни, удивителни картини, самото съществуване на които доказваше наличието на искрицата на гения? Как един слабоумен, простодушен здравеняк от дивата пустош изобщо е могъл да достигне до идеята за тези сияйни измерения с изтъкани от светлина същества, за които бълнуваше траперът в своя делириум? Все повече и повече се убеждавах, че в това достойно за съжаление човешко същество, треперещо от страх, се крие повреденото ядро на нещо, намиращо се отвъд пределите както на моите знания, така и на професионалната компетентност на моите далеч по-опитни, макар и лишени от въображение колеги.

Ала въпреки това не можех да извлека нищо съществено от този човек. В хода на изследванията си стигнах до извода, че в необичайното си сънно състояние Слейтър пътешестваше, реейки се над поразителни сияещи долини, градини, градове и дворци от светлина, намиращи се в някакво невъобразимо, недостижимо за човешкия род измерение или сфера. Там той не беше нито селянин, нито дегенерат, а създание, водещо ярко и значимо съществувание, изпълнено с гордост и достойнство. Това създание обаче си имаше смъртен враг — антагонист с ефирна, безтелесна същност, но със зрима форма, която нямаше нищо общо с човешкия облик. Този враг бе нанесъл на Слейтър ужасна неназовима вреда, за която маниакът (ако пациентът ми наистина беше такъв) жадуваше на всяка цена да си отмъсти.