Хауърд Лъвкрафт: Отвъд стената на съня

Разсъниха ме звуците на някаква невъобразима, свръхестествена мелодия. Отвсякъде ехтяха изумителни акорди, вибрации и хармонии, а пред смаяния ми взор се разкри поразителна картина на неземна, непостижима красота. Стени, колони и архитрави 4 4 Архитрав (арх.) — главната греда, която се поставя непосредствено над колоните и носи тежестта на фриза, корниза и покривната конструкция в древните храмове. — Б.пр. от жив огън блестяха лъчезарно около точката, където аз сякаш се реех във въздуха, и се издигаха нагоре към безкрайно високия купол на възхитително колосално здание. С тези картини на невероятно дворцово великолепие се смесваха — досущ като в калейдоскоп — искрящи пейзажи, състоящи се от величествени прерии, долини, планини и каньони; всички те бяха изградени от някаква ефирна същност, която по своята плътност съответстваше по-скоро на дух, отколкото на материя. Докато съзерцавах тази фантастична гледка, си дадох сметка, че ключът към всички тези метаморфози се намира в собствения ми мозък, защото всяка появяваща се пред мен картина беше близка, позната — и най-интересното, желана — за промененото ми съзнание. Сред тези райски селения аз не се чувствах като чужденец или пришълец; всяка гледка и звук ми бяха познати и аз ненадейно осъзнах, че това не само е било така в течение на безброй епохи в миналото, но и ще ме очаква в безконечния поток на времето в бъдещето.

После към мен се приближи сияйната аура на моя лъчист събрат и нашите души беседваха, като безмълвно и с безупречна точност обменяха мисли. Усещах наближаващия триумф, понеже моят другар се изтръгваше от ограниченията на временното му робство, освобождаваше се веднъж завинаги и се готвеше да се впусне в преследване на заклетия си враг. В името на тази цел той бе готов да се зарее дори в най-горните слоеве на ефира, където страшната му космическа мъст би могла да разтърси и изпепели вселенските сфери.

Известно време двамата се носехме така в пространството, докато не забелязах, че очертанията на обектите около нас започват да се размиват и избледняват, като че ли нещо ме призоваваше обратно на Земята, където никак не ми се искаше да се връщам. Изглежда фигурата до мен също почувства промяната, понеже тласна комуникацията ни към неизбежния ѝ завършек и сама се приготви да напусне сцената, помръквайки (макар и значително по-бавно) от останалите обекти. След още един кратък обмен на мисли си дадох сметка, че искрящото същество и аз трябва да се върнем към земното си робство — нещо, което щеше да се случи за последен път на моя събрат. Будещата му съжаление човешка обвивка вече бе почти разрушена и след по-малко от час другарят ми щеше да е способен да се освободи, за да преследва своя антагонист по Млечния път, през звездните висини и до самите предели на безкрая.

В същия миг аз рязко се събудих и се изправих на стола си, устремявайки взор към издъхващия, проснат на болничния креват човек пред мен. Джо Слейтър също се пробуди — вероятно за последен път. Вгледах се по-внимателно и забелязах, че по хлътналите му бузи са избили петна руменина, каквито никога по-рано не бях виждал. Устните му също изглеждаха необичайно — бяха силно стиснати, издавайки значително по-силен характер от този на планинеца. На лицето му бе изписано нарастващо напрежение, очите му бяха затворени, а главата се поклащаше неспокойно. Без да будя санитаря, отново прикрепих разхлабилия се приемник на телепатичния си прибор към челото на пациента, отчаяно надявайки се да получа някакво — каквото и да е — откъслечно съобщение, стига умиращият да бе в състояние да ми го предаде. И невъзможното се случи. Изведнъж главата му се обърна към мен, а очите му се отвориха. Бях вцепенен от изумление и потрес. Мъжът, въдворен в болницата под името Джо Слейтър, жител на планините Катскил, ме наблюдаваше с широко отворени очи, чиято синева сякаш ставаше все по-дълбока и по-ярка. В погледа му не се забелязваше и следа от маниакалност, дегенерация или простодушие; ясно долових, без никакво съмнение, че се взирам в лице, зад което се крие изключително интелигентен, активен разум от най-висша степен.

Отново настъпи мисловно съединение, при което мозъкът ми осъзна външното влияние, което му въздействаше. Затворих очи, за да съсредоточа по-добре мислите си, и бях възнаграден с озарението, че часът на дългоочакваната ни телепатична комуникация най-накрая е настъпил. Всяка предадена идея мигом изникваше в съзнанието ми и въпреки че не използвахме думи, моите асоциативни, концептуални и изразителни способности се реализираха също тъй добре, както и ако общувахме на английски.