— Ще му пишем шестица — каза полковникът. — А сега виж какво, смятам, че виното „Валполичела“ е по-добро, когато е младо. То не е grand vin 69 69 Висококачествено вино (фр.) — Б.пр.
и когато се бутилира и отлежи, дава утайка. Съгласен ли си?
— Да.
— Тогава какво да правим?
— Полковник, знаеш, че в един голям хотел виното трябва да струва пари. Не можеш да намериш „Пинард“ в „Риц“. Предлагам да вземем няколко fiascos от хубавото. Можеш да кажеш, че е от именията на графиня Рената и са ти го изпратили като подарък. Ще го прелея в гарафи. Така ще имаме по-добро вино и ще направим внушителна икономия. Ще обясня, ако искаш, на управителя. Той е много добър човек.
— Обясни му — отговори полковникът. — И той не е човек, който пие виното заради етикетите.
— Разбрано. Междувременно можете да пиете това. Знаете ли, не е лошо.
— Да — съгласи се полковникът. — Но не е „Шембертен“.
— А какво пиехме някога?
— Всичко — каза полковникът. — Сега обаче се стремя към съвършенство, но не към абсолютно съвършенство, а към това, което е по джоба ми.
— И аз се стремя към него — отговори Gran Maestro. — Но съвсем напразно. Какво искате, за да завършите вечерята?
— Сирене — каза полковникът. — Ти какво искаш, дъще?
Откакто беше видяло Алварито, момичето седеше тихо и някак си затворено в себе си. Нещо и минаваше през ума, а това беше един прекрасен ум. Но за миг тя не беше с тях.
— Сирене — отговори тя. — Моля!
— Какво сирене?
— Донеси от всичките и ние ще си изберем — каза полковникът.
Gran Maestro си отиде, а полковникът попита:
— Какво ти е, дъще?
— Нищо. Никога нищо. Както винаги нищо.
— Би трябвало да излезеш от това състояние. Нямаме време за такива луксове.
— Да. Съгласна съм. Ще се заемем със сиренето.
— Да го изядем ли като топъл хляб?
— Не — каза тя, защото не разбра разговорния израз, но разбра точно какво искаше да каже той, защото се досети. — Сложи си дясната ръка в джоба.
— Добре — съгласи се полковникът. — Ще те послушам.
Сложи дясната си ръка в джоба и напипа това, което беше там, първо с върховете на пръстите, после с вътрешната им част. И с дланта на ръката си, на ранената ръка.
— Извинявай — каза тя. — А сега отново да се веселим. Ще се посветим щастливо на сиренето.
— Отлично. Чудя се какво ли сирене имат?
— Разкажи ми за последната война — помоли момичето. — После ще се разходим с нашата гондола в студения вятър.
— Не беше много интересно. За нас, разбира се, тези неща винаги са интересни. Но имаше само три, може би четири фрази, които бяха наистина интересни за мене.
— Защо?
— Сражавахме се срещу победен враг, чиито съобщения бяха унищожени. Разбихме на книга много дивизии, но те бяха призрачни. Не истински. Бяха унищожени от нашата тактическа авиация, преди да са успели да се организират. Много трудно беше само в Нормандия поради релефа, а също когато направихме пробив и трябваше да го задържим и от двете страни, за да могат да преминат бронираните войски на Джорджи Патън.
— Как се прави пробив, за да преминат бронираните войски? Разкажи ми, моля те.
— Първо се сражаваш, за да завземеш града, разположен на кръстопът, където се пресичат всички главни пътища. Да го наречем Сен Ло. След това трябва да се отварят пътищата, като се завземат други градове и села. Врагът си има главна отбранителна линия, но не може да хвърли своите дивизии в контраатака, защото изстребителите-бомбардировачи ги засичат по пътищата. Отегчаваш ли се? Аз се отегчавам до смърт.
— Не, не се отегчавам. Никога досега не съм чувала за това да се говори разбираемо.
— Благодаря ти — каза полковникът. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш още за тъжната наука?
— Моля те. Знаеш, че те обичам и искам да я споделя с тебе.
— Никой с никого не споделя този занаят — каза й полковникът. — Просто ти казвам как става. Мога да вмъкна случки, за да го направя интересно или правдоподобно.
— Хайде, моля те.
— Завземането на Париж не беше нищо особено. Емоционално преживяване, а не военна операция. Убихме няколко машинописки и войниците, оставени от немците, както винаги, за да прикриват отстъплението. Навярно са решили, че вече няма да им трябват дяволски много чиновници и са ги оставили като войници.
— Нима това не беше голяма победа?
— Хората на Леклерк, друг един негодник от трета или четвърта величина, чиято смърт отпразнувах с бутилка от две кварти „Перие Жуе Брют“, 1942 година, изстреляха сума патрони, за да придадат важност на събитието и защото брагодарение на нас имаха с какво да стрелят. Но не се получи.
Читать дальше