Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Картофено пюре и обикновена салата.

— Ти все още растеш.

— Да. Но не искам да порасна прекалено много или пък в погрешна посока.

— Е, тогава мисля, че това стига. Какво ще кажеш за fiasco 63 63 Двулитрова бутилка (итал.). — Б.пр. „Валполичела“?

— Нямаме fiascos — каза Gran Maestro. — Това е първокласен хотел, както знаеш. Виното идва в бутилки.

— Забравих — отговори полковникът. — Спомняш ли си, когато то струваше трийсет чентесими литъра?

— И от военните ешелони хвърляхме празните fiascos по караула на гарите.

— Изхвърляхме всички останали гранати и ги запокитвахме надолу по склона на връщане от Грапа.

— А те мислеха, че има пробив, когато виждаха взривовете, ти никога не се бръснеше, носехме fiamme nere 64 64 Черни нашивки във вид на езици на пламък (итал.). — Б.пр. на сивите куртки, облечени върху сивите пуловери.

— А аз пиех grappa 65 65 Гроздова ракия (итал.). — Б.пр. и дори не можех да усетя вкуса й.

— Тогава сигурно сме били мъжки момчета — каза полковникът.

— Да — повтори Gran Maestro — Тогава бяхме лоши момчета, а ти беше най-лошото.

— Да — каза полковникът. — Мисля, че бяхме доста лоши момчета. Но ти ще ни простиш, нали, дъще?

— Нямате ли снимки оттогава?

— Не. Снимки правеха само на мистър д’Анунцио. Пък и много от хората свършиха лошо.

— С изключение на нас — каза Gran Maestro. — А сега трябва да видя какво става с пържолата.

Полковникът, сега отново младши лейтенант, който пътуваше с camion, лицето му потънало в прах, така че се виждаха само металическите му очи — възпалени, със зачервени клепачи, — седеше и мислеше.

Трите ключови позиции — масивът Грапа с Асалоне, Пертика и вдясно хълмът, чието име не помня. Там възмъжах и всяка нощ се събуждах в пот, защото сънувах, че няма да мога да ги изведа от камионите. И те не трябваше изобщо да излизат, разбира се. Но какъв занаят е това!

— В нашата армия — каза той на момичето — всъщност не е воювал нито един генерал. Много странно, а и началството не обича онези, които са воювали.

— Генералите воюват ли въобще?

— О, да. Когато са капитани и лейтенанти. После, само при отстъпленията, в другите случаи е доста глупаво.

— А ти много ли си воювал? Знам, че си, но ми кажи.

— Воювал съм достатъчно, за да бъда окачествен като глупак от големите мислители.

— Разкажи ми.

— Когато бях момче, се сражавах срещу Ервин Ромел на половината път между Кортина и Грапа, където задържахме врага. Тогава той беше капитан, а аз изпълнявах длъжността на капитан, всъщност бях младши лейтенант.

— Познаваше ли го?

— Не. Запознахме се чак след края на войната, когато можахме да поговорим. Беше много приятен човек и ми харесваше. Ходехме заедно на ски.

— А много немци ли си харесвал?

— Страшно много. Най-много харесвах Ернст Удет.

— Но те не бяха прави.

— Разбира се. Но кой не е бил в това положение?

— Изобщо не бих могла да ги харесвам или да се отнасям като тебе толерантно, защото те убиха баща ми и изгориха вилата ни в Брента, а особено след като видях един германски офицер да стреля по гълъбите с ловджийска пушка на Пиаца Сан Марко.

— Разбирам. Но моля те, дъще, опитай се да разбереш и моето отношение. След като сме убили толкова много можем да си позволим да бъдем любезни.

— Колко си убил?

— Със сигурност сто двайсет и двама. Не смятам тези, за които не съм сигурен.

— И не си имал угризения?

— Никога.

— Нито пък си сънувал лоши сънища?

— Лоши не, но най-често странни. Сънища за сражения, винаги известно време след сраженията. А след това странни, най-вече свързани с някои местности. Живеем благодарение на това, каква ще се случи местността. И в сънищата ти остава релефът.

— Никога ли не сънуваш мен?

— Опитвам се. Но не мога.

— Може би портретът ще помогне?

— Надявам се. Моля те, не забравяй да ми напомниш да ти върна камъните.

— Моля те, не бъди жесток.

— Аз се нуждая от достойнство така, както ние двамата — от нашата велика и всеобхващаща любов. Едното без другото не може.

— Но ти би могъл да направиш отстъпка.

— Добре. Камъните са в джоба ми.

В този момент дойде Gran Maestro с пържолата, ескалопа и зеленчуците. Донесе ги едно момче със зализана коса, което не вярваше в нищо, но се опитваше с всички сили да бъде добър младши келнер. Беше член на Ордена. Gran Maestro сервираше сръчно и с уважение към храната и към онези, които щяха да я консумират.

— Заповядайте — покани ги той, а после каза на момчето, което имаше очи на недоверчива болонка: — Отвори тази „Валполичела“.