Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Вятърът я обърка много — каза момичето. — Все още ли ме обичаш?

— Да. Да ти помогна ли?

— Не, цял живот съм го правила сама.

— Би могла да застанеш в профил.

— Не. Всички очертания са за нашите петима сина и за твоята глава, която да си почива върху тях.

— Имах предвид само лицето — каза полковникът. — Но благодаря ти, че ми обърна внимание. Пак се бях заплеснал.

— Аз съм прекалено дръзка.

— Не. В Америка правят тези неща от жица и пореста гума, каквато се използува в седалките на танковете. Там човек никога не знае дали са истински или не, освен ако е лошо момче като мен.

— Тук не е така — каза тя и преметна с гребена разделената коса. Тя се спусна под очертанията на бузите й, падна назад и се разпиля върху раменете й.

— Харесва ли ти прибрана?

— Не е чак толкова прибрана, но е дяволски красива.

— Бих могла да я вдигна или да направя нещо с нея, ако обичаш прибрана коса, но не мога да се справям с фуркетите и това изглежда толкова глупаво.

Гласът й беше така очарователен, че винаги му напомняше изпълнението на виолончелиста Пабло Казалас и той го чувствуваше като непоносима болка от рана.

Но човек понася всичко, помисли той.

— Обичам те много такава, каквато си — каза полковникът. — Ти си най-красивата жена, която познавам или съм виждал, дори и в картините на добри художници.

— Чудя се защо още не е пристигнал портретът.

— Хубаво ще е да имам портрета — каза полковникът, и сега отново беше генерал, без да го съзнава. — Но това е умряла работа.

— Моля те, не бъди груб. Тази вечер изобщо не мога да понасям грубости.

— Без да искам, започнах с жаргона на моя sale metier 58 58 Мръсен занаят (фр.). — Б.пр. .

— Недей. Моля те, обгърни ме с ръце нежно, силно. Моля те. Това не е мръсен занаят. Той е най-древният и най-хубавият, макар че повечето хора, които го упражняват, са недостойни.

Той я притисна с всички сили, без да й причини болка, а тя каза:

— Не бих искала да си адвокат или свещеник. Нито пък продавач. Нито да имаш голям успех. Искам да се занимаваш със своя занаят и те обичам. Моля те, шепни ми, ако искаш.

Полковникът зашепна открито и искрено, притискаше я с разбито сърце, а шепотът му едва се чуваше, както дишането на притихнало до ухото ти куче:

— Обичам те, дяволче! Ти си моята дъщеря. Не ме интересуват нашите загуби, защото луната е нашата майка и нашият баща. А сега да слизаме на вечеря.

Той прошепна последното така тихо, че само влюбеният би го чул.

— Да — каза момичето. — Да, но първо ме целуни още веднъж.

Седяха на своята маса в отдалечения край на бара, където и двата фланга на полковника бяха покрити и той се беше облегнал удобно в ъгъла. Gran Maestro си разбираше от работата, защото някога беше отличен сержант в една добра пехотна рота в първокласен полк и никога не би поставил своя полковник в средата на бара, както самият той не би заел глупава отбранителна позиция.

— Омарът — каза той.

Омарът беше внушителен, два пъти по-голям, отколкото може да бъде един омар. Враждебността му беше изчезнала при варенето, така че сега той изглеждаше като паметник на своята мъртва особа с изпъкнали очи и фини дълги пипалца — те му служеха да научава това, което доста глупавите му очи не можеха да му кажат.

Прилича малко на Джорджи Патън, помисли си полковникът. Но омарът навярно никога през живота си не е плакал, когато е бил развълнуван.

— Мислиш ли, че ще е жилав? — попита той момичето на италиански.

— Не — увери ги Gran Maestro, който все още се покланяше с омара в ръце. — Изобщо не е жилав. Само е голям. Такава му е породата.

— Добре — каза полковникът. — Сервирай ни го.

— А какво ще пиете?

— Какво искаш, дъще?

— А ти?

— „Капри Бианко“. Secco и много студено.

— Приготвил съм го — каза Gran Maestro.

— Ние се веселим — каза момичето. — Пак се веселим, и то без печал. Нали е внушителен?

— Да. Но, по дяволите, по-добре ще е да бъде крехък.

— Ще бъде. Gran Maestro не лъже. Нали е прекрасно, че има хора, които не лъжат?

— Прекрасно и доста рядко — каза полковникът. — Тъкмо си мислех за един човек, на име Джорджи Патън, който сигурно никога през живота си не е говорил истината.

— А ти лъжеш ли?

— Лъгал съм четири пъти. Но всеки път бях много уморен. Това не е извинение — добави той.

— А аз лъжех много, когато бях малко момиченце. Но в повечето случаи измислях разни истории. Или поне се надявам, че е било така. Но никога не съм лъгала в моя полза.