Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— И на мен ми оказват известно въздействие, както ги прави Чиприяни.

— Чиприяни е много разумен.

— Нещо повече. Той е способен.

— Някой ден ще притежава цяла Венеция.

— Не съвсем цялата — противопостави се полковникът. — Той никога няма да притежава теб.

— Няма. Нито той, нито който и да било друг, освен ако ти не ме искаш.

— Искам те, дъще. Но не искам да те притежавам.

— Зная. И това е една от причините, за да те обичам.

— Хайде да извикаме Еторе и да го накараме да позвъни у вас. Можеш да им кажеш за портрета.

— Прав си. Ако искаш тази вечер портрета, трябва да кажа на иконома да го опакова и да го изпрати. Ще помоля да говоря с мама, за да й кажа къде ще вечеряме и ако искаш, ще я помоля за разрешение.

— Не — каза полковникът. — Еторе, две „Монтгомъри“, супер „Монтгомъри“, маслини с чесън, но не от едрите и, моля те, обади се в дома на тази дама и я извикай, когато се свържеш. Но колкото може по-бързо.

— Да, господин полковник.

— Сега, дъще, да започнем отново веселието.

— То започна, когато ти проговори.

Вървяха от дясната страна на улицата, която водеше към „Грити“. Вятърът духаше в гърбовете им и издухваше косата на момичето напред, разделяше я отзад и я развяваше по лицето й. Гледаха витрините и момичето се спря пред осветената витрина на един бижутериен магазин.

Имаше много хубави стари бижута, те стояха и ги гледаха, посочваха си най-хубавите, като пускаха ръцете си.

— Има ли нещо, което наистина искаш? Бих могъл да ти го купя утре сутринта. Чипряни ще ми заеме парите.

— Не — каза тя. — Не искам нищо, но забелязвам, че никога не ми правиш подаръци.

— Ти си много по-богата от мен. Нося ти дребни неща от ПЕ 52 52 Гарнизонно военно търговско предприятие. — Б.пр. и ти купувам за пиене и ядене.

— И ме возиш с гондола до красиви места в околностите.

— Никога не съм мислил, че искаш безжизнени камъни за подарък.

— Не искам. Приятно е, че някой ти ги е дал, гледаш ги и мислиш за него, когато ги носиш.

— Започвам да разбирам — каза полковникът. — Но как бих могъл да ти купя със заплатата си на военен нещо, което да прилича на твоите квадратни смарагди?

— Нима не виждаш? Те са ми по наследство. От баба ми са, а тя ги е получила от майка си, която ги е имала от своята майка. Смяташ ли, че е същото да носиш камъни от умрели хора?

— Никога не съм мислил за това.

— Можеш да ги вземеш, ако харесваш камъните. За мен те са само нещо за носене, както рокля от Париж. Ти не обичаш да носиш парадната си униформа, нали?

— Не.

— Не обичаш да носиш сабя, нали?

— Не, повтарям, не.

— Ти не си такъв войник и аз не съм такова момиче. Но понякога искам да ми подариш нещо трайно, което да мога да нося и да съм щастлива винаги когато го нося.

— Разбирам. Ще ти подаря.

— Бързо научаваш нещата, които не знаеш. И вземаш удивително бързо решения. Бих искала да имаш смарагдите, да можеш да ги носиш в джоба си като талисман и да ги докосваш, когато си самотен.

— Аз не си държа много ръцете в джобовете, когато работя. Обикновено въртя пръчка или нещо друго, или показвам разни работи с молив.

— Но можеш да бръкнеш в джоба си поне веднъж през това време и да ги докоснеш.

— Когато работя, не съм самотен. Прекалено усилено ми се налага да мисля, за да ми остане време да бъда самотен.

— Но сега не работиш.

— Не. Само подготвям най-добрия начин, по който да бъда победен.

— Ще ти ги дам въпреки всичко. Сигурна съм, че мама ще разбере. А освен това няма защо да й казвам веднага. Тя не проверява моите неща. Сигурна съм, че и прислужницата ми няма никога да й каже.

— Мисля, че не трябва да ги вземам.

— Трябва, моля те, за да ми доставиш удоволствие.

— Не съм сигурен, че е почтено.

— Това е, както да не си сигурен, че си девствен. Всичко, което правиш, за да доставиш удоволствие на човека, когото обичаш, е в най-висша степен почтено.

— Добре. Ще ги взема, пък каквото ще да става.

— Кажи сега „благодаря“ — подкани го момичето и ги пусна в джоба му бързо и ловко, както би направил крадец на скъпоценни камъни. — Взех ги със себе си, защото мислех за това и решавах през цялата седмица.

— Смятах, че си мислила за ръката ми.

— Недей да се цупиш, Ричард. Ти никога не трябва да бъдеш глупав. Нали ги докосваш с ръката си? Не се ли сети за това?

— Не, и бях глупав. Какво би искала от витрината?

— Този малък негър с абаносовото лице и тюрбана от диамантчета с малък рубин на върха. Ще си го слагам като брошка. Преди хората в този град са ги носели много, а лицата им били лицата на техните доверени слуги. От дълго време го желая, но исках ти да ми го подариш.