Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Es un oficio bastante malo 49 49 Това е един ужасно лош занаят (исп.). — Б.пр. — повтори той — да ме обичаш.

— Да. Но е единственият занаят, който имам.

— Не пишеш ли вече поезия?

— Това беше младежко увлечение. Както и рисуването. Всеки е талантлив на определена възраст.

На каква ли възраст остарява човек в тази страна, мислеше полковникът. Във Венеция никой никога не остарява, а хората само порастват много бързо. Аз самият пораснах много бързо във Венето и никога не съм бил така възрастен, както на двайсет и една.

— Как е майка ти? — попита той нежно.

— Много добре. Не приема и почти с никого не се вижда.

— Мислиш ли, че ще се възпротиви, ако имаме бебе?

— Нямам представа. Тя е много умна, ти знаеш. Но смятам, че би трябвало да се омъжа за някого. А всъщност не искам.

— Бихме могли да се оженим.

— Не — каза тя. — Премислих и реших, че не трябва. Това е мое решение, както онова за плача.

— Може би вземаш погрешни решения. За бога, аз също съм вземал немалко и прекалено много хора са мъртви в резултат на грешките ми.

— Предполагам, че преувеличаваш. Не вярвам да си вземал много погрешни решения.

— Не много. Но достатъчно. В моя занаят три са много, а те бяха точно три.

— Бих искала да ги знам.

— Ще се отегчиш — каза й полковникът. — Когато си ги спомням, ме изкарват от релси. А какво остава за един страничен човек.

— Аз страничен човек ли съм?

— Не. Ти си моята истинска любов. Моята последна, единствена, истинска любов.

— Кога си ги взел — като млад или като по-стар? Решенията.

— Като млад, на средна възраст и като по-стар.

— Няма ли да ми разкажеш за тях? Бих искала да имам дял в твоя тъжен занаят.

— Да вървят по дяволите! — каза полковникът. — Взел съм ги и съм платил за тях. Макар че не е възможно да се плати за това.

— Можеш ли да ми разкажеш какви са и защо не е възможно да се плати за тях?

— Не — каза полковникът и с това сложи край на разговора.

— Тогава да се веселим.

— Хайде. Един живот имаме.

— Може би има и друг. Друг живот.

— Едва ли. Обърни главата си встрани, хубост моя!

— Така?

— Да. Точно така.

Е, мислеше полковникът, стигнахме до последния рунд, а аз дори не знам кой по ред е. Обичал съм само три жени и съм ги загубил и трите.

Загубваш ги по същия начин, както загубваш батальон — поради грешки в оценката, заповеди, които е невъзможно да бъдат изпълнени, и тежки условия. И още — от бруталност.

През живота си съм загубил три батальона и три жени, а сега при мен е четвъртата, и то най-хубавата от всичките, и как, по дяволите, ще свърши това?

Кажи ми, генерале, между другото, докато обсъждаме въпроса — това е откровено обсъждане на положението, в никакъв случай не е военен съвет, както ти самият често си подчертавал: Генерале, къде е твоята кавалерия?

Така си и мислех, каза си той. Командирът не знае къде е кавалерията му, пък и тя самата не е много наясно нито с положението си, нито със задачите си, и някои от войниците, достатъчно на брой, ще духнат, както е ставало във всички войни, откакто кавалеристите имат тези големи коне.

— Хубост моя! — възкликна той. — Ma tres chere et bien aimee 50 50 Моя скъпа и многообичана (фр.). — Б.пр. . Много съм скучен, прости ми.

— За мен ти никога не си скучен, аз те обичам и единственото нещо, което искам, е тази вечер да сме весели.

— Да бъда проклет, ако не сме — каза полковникът. — А има ли причини да сме весели?

— Можем да бъдем весели заради самите нас, заради града. Ти често си бил много весел.

— Да — съгласи се полковникът. — Бил съм.

— Не мислиш ли, че можеш отново да станеш весел?

— Безспорно. Разбира се. Защо не?

— Виждаш ли онова момче с къдрицата? Тя е естествена, а той само малко я нагласява майсторски, за да бъде по-привлекателен.

— Виждам го.

— Той е много добър художник, но има изкуствени зъби отпред, защото някога е бил малко pederaste 51 51 Педераст (фр.). — Б.пр. и друг pederaste го нападнал една нощ в Лидо при пълнолуние.

— На колко години си?

— Ще навърша деветнайсет.

— Откъде знаеш това?

— От гондолиера. Това момче е много добър художник в момента. Сега няма истински, добри художници. Но на двайсет и пет години с изкуствени зъби, какво нещо!

— Обичам те най-искрено — каза полковникът.

— И аз те обичам най-искрено, каквото и да значи това на американски. Обичам те и на италиански, пряко здравия си разум и всичките си желания.

— Не би трябвало да искаме толкова дяволски много. Защото винаги ни се ще да получим това, към което се стремим.