Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Косата на втората жена е три пъти по-бяла, отколкото може да бъде, мислеше полковникът. Тя също беше с приятно лице. Имаше още две жени, чиито лица не направиха впечатление на полковника.

— Лесбийки ли са? — попита той момичето.

— Не зная — отговори тя. — Всичките са много мили.

— Мисля, че са лесбийки. Но може би просто са добри приятелки. Или и двете. Това няма значение за мен и аз не исках да ги критикувам.

— Ти си мил, когато си учтив.

— Да не мислиш, че думата джентълмен означава „човек, който е учтив“ 44 44 Игра на думи. — Б.пр. .

— Не зная — каза момичето и нежно прекара пръсти по ръката с белезите. — Но аз те обичам, когато си учтив.

— Ще се старая с всички сили да бъда учтив. Кой според теб е онзи кучи син на масата зад тях?

— Учтивостта ти не трае особено дълго. Да питаме Еторе.

Погледнаха мъжа на третата маса. Имаше странно лице като на многократно увеличена разочарована невестулка или пор. Беше толкова сипаничаво и петнисто, че напомняше кратерите на луната, гледани през евтин телескоп, и полковникът помисли: Прилича на лицето на Гьобелс, ако хер Гьобелс някога е летял в самолет, който се е запалил, и той не е успял да скочи, преди огънят да го настигне.

Над това лице, което непрекъснато се взираше, като че ли отговорът би могъл да се открие с достатъчно добре направлявани въпросителни погледи, имаше черна коса. Но тя по нищо не приличаше на човешка. Сякаш скалпът е бил свален и отново поставен. Много интересно, мислеше полковникът. Възможно ли е да ми е сънародник? Да, сигурно.

От ъгъла на устата му течеше малка струйка слюнка, докато говореше, взирайки се, с възрастната здрава на вид жена, която беше с него. Тя прилича на майка от илюстрация по страниците на „Лейдис Хоум Джърнъл“, мислеше полковникът. „Лейдис Хоум Джърнъл“ беше едно от списанията, които редовно се получаваха в офицерския клуб в Триест и полковникът винаги го преглеждаше. Чудесно списание, мислеше той, защото обединява, сексология и хубави ястия. И едното, и другото ме кара да огладнявам.

А кой може да е този тип? Прилича на карикатура на американец, който е бил прекаран през мелничка за месо, а след това сварен леко в мазнина. Не съм особено учтив, помисли той.

Еторе, с мършавото лице, любовта към шегите и вроденото и неизменно неуважение, се приближи и полковникът попита:

— Кой е този одухотворен тип?

Еторе поклати отрицателно глава.

Човекът беше нисък, мургав, с лъскава черна коса, която не подхождаше на странното му лице. Изглежда така, мислеше полковникът, сякаш е забравил да смени перуката си, когато е остарял. Има прекрасно лице, въпреки всичко. Прилича на някой от хълмовете край Вердюн. Мисля, че не може да е Гьобелс, пък и той едва ли се е сдобил с това лице през последните дни, когато всички играеха Gotterdammerung 45 45 Залезът на боговете (нем.). — Б.пр. . Komme susser Tod 46 46 „Ела, сладка смърт“ (нем.) — название на религиозна песен от Бах. — Б.пр. . Е, разбира се, в края на краищата те си купиха по едно хубаво голямо парче Susser Tod.

— Ти не искаш един хубав сандвич със Susser Tod, нали, мис Рената?

— Не — каза момичето, — макар че обичам Бах и съм сигурна, че Чиприяни би приготвил един.

— Аз не говоря против Бах.

— Зная.

— По дяволите! — каза полковникът. — Бах беше в действителност съюзник, както и ти — добави той.

— Не мисля, че трябва да говорим против мен.

— Дъще! Кога ще разбереш, че се закачам с теб, защото те обичам.

— Сега разбрах. Но знаеш ли, по-весело е, когато шегите ти не са чак толкова груби.

— Добре. Разбрах.

— Колко пъти през седмицата си спомняш за мен?

— През цялото време.

— Не. Кажи ми честно.

— През цялото време. Най-честно.

— Мислиш ли, че при всички е така тежко?

— Откъде да знам. Това е нещо, което не бих могъл да знам.

— Надявам се, че не е толкова тежко при всички. Никога не съм си представяла, че би могло да бъде толкова тежко.

— Е, сега знаеш.

— Да. Сега знам. Сега знам завинаги и во веки веков. Правилно ли го казах?

— „Сега знам“ е достатъчно — каза полковникът. Еторе, този тип с вдъхновяващото лице и с миловидната жена не живее в „Грити“, нали?

— Не — отговори Еторе. — Живее наблизо, но понякога се храни в „Грити“.

— Добре. Би било прекрасно да го виждам, ако някога изпадна в отчаяние. Коя е тази жена с него? Съпругата му? Майка му? Дъщеря му?

— Виж, това не знам. Не сме го следили във Венеция. Не е предизвикал обич, омраза, неприязън, страх, нито пък подозрение. Наистина ли искате да научите нещо за него? Бих могъл да попитам Чиприяни.