Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Естествено. Но гондолиерите, а те са най-общителните и, за мен, най-хубавите хора в нашия град, говорят помежду си.

— Естествено.

— След това духовниците. Те също говорят помежду си, макар че никога не биха нарушили тайната на изповедта.

— Това трябва да се очаква.

— И икономките им говорят помежду си.

— Тяхно право е.

— След това келнерите — каза Арналдо. — Хората говорят по масите, сякаш келнерите са съвсем глухи. Етичният келнер никога не се опитва да подслушва разговора. Но понякога това не може да се избегне. Естествено ние разговаряме помежду си. Не в този хотел, разбира се. Бих могъл да продължа.

— Мисля, че разбирам.

— Да не говорим за бръснарите и фризьорите.

— А нещо ново от Риалто?

— Ще научите всичко в „Хари“, освен онова, което се отнася за вас.

— Нима нещо се отнася за мен?

— Всичко се знае.

— Е, това е дяволски приятно.

— Някои хора не разбират какво се е случило в Торчело.

— По дяволите, понякога и аз самият не разбирам.

— На колко години сте, господин полковник, ако въпросът ми не е прекалено нескромен?

— На петдесет и една. Защо не пита портиера? При него попълвам формуляр за Questura 36 36 Полиция (итал.). — Б.пр. .

— Исках да го чуя от вас самия и да ви поздравя.

— Не разбирам за какво говориш.

— Нека да ви поздравя все пак.

— Не мога да приема.

— В този град се отнасят много благосклонно към вас.

— Благодаря ти. Това е голям комплимент.

Точно тогава иззвъня телефонът.

— Аз ще се обадя — каза полковникът и чу гласа на Еторе:

— Кой е?

— Полковник Кантуъл.

— Позицията падна, господин полковник.

— Накъде тръгнаха?

— Към Пиаца.

— Добре. Ще дойда веднага.

— Да ви запазя ли маса?

— В ъгъла — каза полковникът и затвори телефона. — Тръгвам за „Хари“.

— Наслука.

— На лов за патици ще отида вдругиден преди изгрев-слънце в botte 37 37 Бъчва (итал.). — Б.пр. сред блатата.

— Сигурно ще бъде студено.

— Предполагам — отвърна полковникът, облече мушамата си и се погледна в дългото огледало, когато си слагаше шапката.

— Грозно лице — каза той на огледалото. Виждал ли си някога по-грозно?

— Да — отговори Арналдо. — Моето. Всяка сутрин, когато се бръсна.

— Ние двамата трябва да се бръснем на тъмно — каза му полковникът и излезе от стаята.

Когато полковник Кантуъл излезе от хотел „Грити палас“, той попадна в последните слънчеви лъчи. Слънцето все още огряваше отсрещната страна на Площада, но гондолиерите предпочитаха да се подслонят на завет пред „Грити“, вместо да използуват последната слънчева топлина, изложени на вятъра.

Полковникът видя това, обърна се надясно и тръгна по Площада към павираната улица, която правеше десен завой. Завивайки, той се спря за момент и погледна към църквата „Санта Мария дел Джилио“.

Колко красива, компактна и в същото време така въздушна, мислеше той. Никога не съм си представял, че една малка църква може да прилича на П-47 38 38 Марка самолет. — Б.пр. . Трябва да разбера кога е била построена и от кого. По дяволите, да можех през целия си живот да се разхождам из този град! През целия си живот, мислеше той. Смешки. Да се задавиш от смях. Да умреш от смях. Стегни се, момче, каза си той, който не се е родил, той няма да умре.

А пък и — мислеше полковникът, като гледаше разнообразните витрини, покрай които минаваше — charcuterie 39 39 Колбасарница (фр.). — Б.пр. със сиренета „Пармезан“, шунки от Сан Даниеле и наденици alla cacciatora 40 40 По ловджийски (итал.). — Б.пр. , бутилки с доброкачествено шотландско уиски и истински джин „Гордън“; дюкянче за ножарски изделия; магазин за антики с няколко добри образци, стари карти и гравюри; второкласен ресторант, разточително разкрасен като първокласен, докато стигна до стълбите на първия мост над страничния канал — не се чувствувам толкова зле. Само това жужене в ушите… Спомням си, когато започна, че си мислех, че може би са седемгодишни скакалци в дърветата и не исках да питам младия Лаури. Но го попитах. А той отговори: „Не, господин генерал, не чувам никакви щурци или седемгодишни скакалци. Нощта е съвсем тиха, с обичайните шумове.“

След това, изкачвайки се, той почувствува пристъпите, а когато слизаше от другата страна, видя две красиви момичета. Бяха хубави, без шапки, облечени бедно, но елегантно, разговаряха много бързо, а вятърът разпиляваше косите им, докато се изкачваха с дългите си, крачещи с лекота крака на венецианки. Полковникът си каза: По-добре е да спра да зяпам във витрините на тази улица и да премина по следващия мост, после да прекося двата площада, да свия надясно, и да вървя, докато стигна до „Хари“.