Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— А какво би направил с Мантуа? — попита полковникът.

— Не знам, господин полковник. Не знам с кого се сражаваш, нито пък с какви сили разполагаш.

— Мисля, ти каза, че сме Condottieri, разквартирувани в този град или в Падуа.

— Полковник — отговори Gran Maestro сериозно. — Честно казано, не зная какви са били Condottieri, нито как са се били тогава. Само казах, че бих искал да се сражавам под твоето командуване през онези времена.

— Вече не съществуват такива времена — каза полковникът и очарованието беше разрушено.

По дяволите, може би никога не е съществувало никакво очарование, мислеше полковникът. Върви по дяволите! — каза си той. Зарежи тези работи и бъди човек, вече си на половин век.

— Ще пиеш ли още едно „Карпано“? — попита той Gran Maestro.

— Полковник, ще ми разрешиш ли да ти откажа заради язвата?

— Да. Да. Разбира се. Момче, как ти беше името, Джорджо? Още едно сухо мартини. Secco, molto secco e doppio 32 32 Сухо, много сухо и двойно (итал.). — Б.пр. .

Моят занаят, помисли си той, не е да разрушавам очарованието. Моят занаят е да убивам въоръжени хора. Необходимо е очарованието да бъде въоръжено, ако аз трябва да го разрушавам. Но ние убихме много неща, които не бяха въоръжени. Добре, разрушителю на очарованието, вземи си думите назад.

— Gran Maestro — каза той, — ти сега си Gran Maestro на… Condottieri.

— Те бяха… преди много години, Върховен командире.

— Точно така! — съгласи се полковникът.

Но очарованието беше разрушено.

— Ще се видим за вечеря — каза полковникът. — Какво има?

— Ще имаме всичко, което пожелаеш, а ако нещо нямаме, ще изпратя да го донесат.

— Имате ли пресни аспержи?

— Знаеш, че през този месец нямаме. Карат ги през април, и то от Басано.

— Тогава измисли нещо и аз ще го ям — каза полковникът.

— Колко души ще бъдете? — попита le Maitre d’Hotel.

— Двама — каза полковникът. — В колко часа затваряте le bistro 33 33 Кръчма (фр.). — Б.пр. ?

— Ще сервираме вечерята, когато пожелаете да се храните, господин полковник.

— Ще се опитам да бъда тук по нормално време. Довиждане, Gran Maestro — каза той, усмихна се и подаде на Gran Maestro деформираната си ръка.

— Довиждане; Върховен командире — отговори Gran Maestro и очарованието отново съществуваше, почти недокоснато.

Но то не беше почти недокоснато — полковникът знаеше това и си помисли; Защо винаги съм такова копеле, защо не мога да зарежа този военен занаят и да бъда учтив и добър човек, какъвто бих искал да бъда?

Опитвам се винаги да бъда справедлив, а съм груб и брутален и съвсем не ми е чуждо подмазването към по-висшите и към света. Би трябвало да съм по-добър човек с по-малко глиганска кръв през малкото време, което ми остава да живея. Ще опитаме тази вечер. С кого, помисли той, и къде, и господ да ми е на помощ да не се държа лошо.

— Джорджо — каза той на бармана, чието лице беше било като на прокажен, но без подутините и сребристото сияние.

Джорджо всъщност не харесваше особено полковника или може би не го беше грижа за никого, защото беше роден в Пиемонт. Това е естествено у студените хора от една погранична област. Населението на пограничните области е недоверчиво и полковникът не очакваше тези хора да му дадат нещо, което не притежаваха.

— Джорджо — каза той на бледоликия барман, — моля те, пиши всичко на моя сметка.

Излезе, вървейки, както винаги, с леко пресилена самоувереност, дори и тогава, когато не беше нужно, с вечно възобновяваното намерение да бъде учтив, почтен и добър. Поздрави портиера, негов приятел и помощник-управител, който говореше суахили, защото някога е бил пленник в Кения, много симпатичен човек, млад, енергичен, красив — той може би все още не членуваше в Ордена, но имаше голям опит.

— A cavaliere ufficiale 34 34 Тук: управителят (итал.) — Б.пр. , който управлява това място? — попита той. — Моя приятел?

— Няма го тук — каза помощник-управителят. — Само в момента естествено — добави той.

— Поздрави го. И някой да ми покаже стаята.

— Тя е същата, в която отсядате винаги. Все още държите на нея, нали?

— Да. Погрижихте ли се за сержанта?

— Разбира се.

— Добре — каза полковникът.

Той тръгна към стаята си, придружен от момчето, което носеше куфара му.

— Оттук, господин полковник — каза то, когато асансьорът спря на най-горния етаж с леко раздрусване.

— Не можеш ли да управляваш асансьор както трябва? — попита полковникът.

— Не, господин полковник — отговори момчето. — Токът е непостоянен.