Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Знаеха и двамата, съхранили обичта и уважението си един към друг, как горките момчета, които не искаха да умират, си разделяха кибрита, за да си спестят с инфекцията следващата смъртоносна фронтална атака.

Знаеха как другите момчета слагаха големите петсантимови монети под мишницата си, за да предизвикат жълтеница. Знаеха също как по-богатите момчета в разни градове си инжектираха парафин под капачката на коляното, за да не отидат на война.

Знаеха как се използува чесънът за предизвикване на някои последици, които биха ги отървали от атака, знаеха всичко или почти всичко за останалите хитрости, защото единият беше сержант, а другият — лейтенант от пехотата, и двамата се бяха сражавали при трите ключови участъка — Пасубио, Грапа и Пиаве, където всичко това имаше смисъл.

Бяха се сражавали също в предишното нелепо клане при Изонцо и Карсо. Но и двамата се срамуваха заради хората, издали заповедта за него, и го смятаха за нещо позорно и глупаво, което трябва да бъде забравено. А полковникът го помнеше само като нещо поучително. И така, сега бяха основали Ордена на Брусадели — благороднически, военен и духовен орден — и той имаше само петима членове.

— Какви са новините за Ордена? — попита полковникът Gran Maestro.

— Повишихме готвача от „Магнифисънт“ в ранг Commendatore. Той се е държал като мъж три пъти на петдесетия си рожден ден. Приех изявлението му на доверие. Никога не е лъгал.

— Наистина. Никога не е лъгал. Но това е въпрос, чиято достоверност човек трябва да провери.

— Аз му повярвах. Изглеждаше опропастен.

— Спомням си го, когато беше мъжко момче и му викахме Сваляча.

— Anch io 30 30 Аз също (итал.). — Б.пр. .

— Имаш ли някакви конкретни планове за дейността на Ордена през зимата?

— Не, Върховен командире.

— Смяташ ли, че трябва да зачетем почтения Пачарди?

— Както кажеш.

— Хайде да отложим — каза полковникът. Замисли се за момент и направи знак за още едно сухо мартини. — Мислиш ли, че можем да организираме чествуване и парад на някое историческо място, като Сан Марко или старата църква в Торчело, в чест на нашия велик патрон, преподобния Брусадели?

— Съмнявам се, че духовните власти ще разрешат това сега.

— Тогава да зарежем всички идеи за публична изява тази зима и да работим сред членовете за доброто на Ордена.

— Мисля, че това е най-разумно — каза Gran Maestro. — Ще се прегрупираме.

— А как се чувствуваш ти самият?

— Отвратително — каза Gran Maestro. — Имам ниско кръвно, язва и дългове.

— А щастлив ли си?

— Винаги. Обичам много работата си и срещам необикновени и интересни хора, предимно белгийци. Тази година пристигнаха те, вместо прелетните скакалци. Преди това бяха германците. Нали Цезар беше казал: „И най-храбрите от тях са белгийци.“ Но не и най-добре облечените.

— В Брюксел съм ги виждал доста добре облечени — каза полковникът. — Охранена, весела столица. Спечели, загуби или се оттегли.

— Трябвало е едно време да воюваме във Фландрия.

— Едно време не сме били родени — каза полковникът. — Следователно не сме могли и да воюваме.

— Вих искал да сме воювали на страната на Condottieri 31 31 Пълководци (итал.), кондотиери (истор.). — Б.пр. — тогава е трябвало само да се надхитри врагът, и той е отстъпвал. Ти щеше да мислиш, а аз да предавам заповедите ти.

— Щеше да е нужно да завземем няколко града, за да научим противника да уважава нашия начин на мислене.

— И щяхме да разрушим градовете, ако противникът се отбраняваше — каза Gran Maestro. — Кои градове би превзел?

— Този не. Бих превзел Виченца, Бергамо и Верона. Не непременно в тази последователност.

— Би трябвало да превземеш още два.

— Зная — каза полковникът. Сега той се почувствува отново генерал и беше щастлив. — Смятам, че ще подмина Бреша. Той сам би се предал.

— А ти как си, Върховен командире? — попита Gran Maestro, защото не разбираше нищо от превземане на градове.

Чувствуваше се като у дома в своята малка къща в Тревизо, близо до бързата река, която течеше под старите й стени. Тревите се люлееха от течението, а рибата стоеше неподвижно в убежището си и се издигаше на повърхността, за да хваща насекомите, които докосваха водата в сумрака. Чувствуваше се като у дома и във всичките военни действия, в които участвуваха части, не по-големи от рота, и ги разбираше така добре, както разбираше сервирането в малка или в голяма трапезария.

Но когато полковникът отново се превръщаше в генерал, какъвто беше някога, и започваше да мисли за неща, така далечни за него, както висшата математика за човек с познания по аритметика, той не разбираше нищо и тяхната връзка ставаше изкуствена — искаше му се полковникът да се върне към неща, известни и на двамата по времето, когато бяха лейтенант и сержант.