Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Видя малка вила, надвиснала над водата, грозна като сграда, която може да се види от влака от Хавър или Шербург, правещ връзка с парахода, когато се влиза в предградията на Париж. Вилата, отрупана със занемарени дървета, не беше привлекателна за живеене. И все пак, помисли полковникът, той е живял там.

Обичали са го заради таланта му, а и защото е бил порочен и смел. Бедно еврейско момче, той завладял страната с таланта и реториката си. Не съм срещал по-злочест и в същото време по-подъл тип. Но човекът, с когото мисля, че мога да го сравня, не заложи всичко, което имаше, а отиде на война — Габриеле д’Анунцио (винаги съм се чудил какво е истинското му име, защото никой не се казва д’Анунцио 21 21 Благовест (итал.). — Б.пр. в една практична страна; може би той не е бил евреин, пък и какво значение има дали е бил или не) премина през различните видове войски, както през прегръдките на различни жени.

Всички войски, в които беше служил д’Анунцио, не бяха тежки и бойните задачи изпълняваха бързо и без затруднение, с изключение на пехотата. Спомни си как като наблюдател д’Анунцио беше загубил едното си око при самолетна катастрофа над Триест или над Пола и винаги след това носеше превръзка, а хората, които не знаеха, защото тогава всъщност никой не знаеше какво се беше случило, мислеха, че окото му е било избито при Велики или Сан Микеле, или на някое друго злощастно място отвъд Карсо, където всички бяха избити или осакатени. Но д’Анунцио наистина винаги извършваше геройски жестове. А пехотинците имат особен занаят, мислеше полковникът, най-особения. Той, Габриеле, летеше, но не беше летец. Служеше в пехотата, но не беше пехотинец, а претенциите му винаги бяха големи.

И полковникът си спомни как веднъж като командир на взвод от първи ешелон беше стоял в дъжда през една от безконечните зими — тогава валеше непрекъснато или поне винаги когато имаше парад, или се държаха речи пред войниците — а д’Анунцио, с избитото око, покрито с превръзка, с лице, бяло като коремчето на писия, току-що докарана на пазара и наредена така, че тъмната й страна е скрита, с вид на мъртвец на втория ден след смъртта, крещеше: „Morire non a basta!“ 22 22 Да умреш — това все още не е достатъчно! (итал.). — Б.пр. . Полковникът, тогава лейтенант, си беше помислил: „Какво повече, дявол да го вземе, искат от нас?“

Но беше изслушал речта и накрая, когато подполковник д’Анунцио, писател и национален герой, удостоверен и истински, ако изобщо има герои, а полковникът не вярваше в героите, помоли за едноминутно мълчание в памет на славно загиналите, той застана мирно. Но взводът, който не беше слушал словото, тъй като тогава нямаше високоговорители, и войниците не чуваха оратора добре, отговори дружно, като един човек, в паузата за едноминутно мълчание в памет на славно загиналите, с плътно и отекващо „Evviva d’Annunzio!“ 23 23 Да живее д’Анунцио! (итал.). — Б.пр.

Д’Анунцио и друг път се беше обръщал към тях след победи и преди поражения и те знаеха какво трябва да извикат, ако ораторът направи пауза.

Полковникът, тогава лейтенант, привързан към своя взвод, се беше присъединил към тях и беше изрекъл „Evviva d’Annunzio!“ като заповед, освобождавайки от отговорност всички, които не бяха слушали словото, речта или обръщението, и опитвайки се да сподели вината им скромно, както един лейтенант може да се опита да направи нещо — не става дума да задържи незащитима позиция или да насочи разумно своята част в атака.

А сега минаваха покрай къщата, където нещастното съсипано момче беше живяло със своята велика, тъжна и недостатъчно обичана актриса. Спомни си прекрасните й ръце, нейното така преобразяващо се лице — то не беше красиво, но изразяваше и любов, и великолепие, и радост, и тъга — и как движението на ръката й беше в състояние да накара всяко сърце да се разтупти, и си помисли: Господи, те са мъртви, а аз дори не знам къде е погребан нито единият, нито другият. Така ми се ще да вярвам, че са били щастливи в тази къща.

— Джаксън — каза той, — онази вила вляво беше собственост на Габриеле д’Анунцио — велик писател.

— Да, сър — отговори Джаксън. — Радвам се, че научих. Не бях чувал за него.

— Ще ти кажа какво е написал, ако изобщо искаш да прочетеш нещо от него. Има няколко добри превода на английски.

— Благодаря, сър. Бих искал да прочета нещо, когато имам време. Къщата изглежда удобна. Как се казваше той?

— Д’Анунцио — отговори полковникът. — Писател.