Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Добър ден, господин полковник. Аз съм на ред.

— Колко струва до „Грити“?

— Знаете не по-зле от мене, господин полковник. Ние не се пазарим. Имаме твърда тарифа.

— Каква е тарифата?

— Три хиляди и петстотин.

— А с vaporetto можем да отидем за шейсет.

— Нищо не ви пречи — каза лодкарят, възрастен човек с червено, но добродушно лице. — Няма да ви закарат чак до „Грити“, а ще ви оставят на imbarcadero до „Хари“. Оттам можете да телефонирате и някой от „Грити“ да дойде за багажа ви.

Какво ли бих купил с тези проклети три хиляди и петстотин лири? А старецът е добряк.

— Желаете ли да изпратя с вас ей онзи човек? — той посочи един съсипан старец, който беше „момче“ за всичко, изпълняваше поръчки на пристаните, винаги готов да направи нежелана услуга, като прихване за лакът качващ се или слизащ пътник, да помогне, когато никой не искаше помощта му, а ако се откажеха от жеста му, той се покланяше с протегната напред стара филцова шапка. — Той ще ви заведе до vaporetto. Те са през двайсет минути.

— По дяволите — каза полковникът. — Закарай ни до „Грити“.

— Con piacere 18 18 С удоволствие (итал.). — Б.пр. — отговори лодкарят.

Полковникът и Джаксън се спуснаха в моторницата, която приличаше на бързоходна лодка. Блестеше от лака и беше поддържана с любов; движеше се от малък двигател на фиат, изслужил времето си в колата на някакъв провинциален лекар, а след това купен от едно гробище за коли — такива огромни гробища човек винаги открива в нашия свят около всяко населено място, — ремонтиран и приспособен за нов живот по каналите на този град.

— Върви ли двигателят? — попита полковникът. Чуваше го как издава звуци като ударен танк или трактор, само че шумът беше по-слаб, защото не му достигаше сила.

— Горе-долу — отговори лодкарят, като завъртя свободната си ръка.

— Трябва да си купиш най-малкия модел, който „Универсал“ произвежда. Това е най-добрият и най-лекият лодков Двигател.

— Да — съгласи се лодкарят. — И още колко работи ми трябват!

— Може би годината ще се окаже добра.

— Винаги има надежда. От Милано идват много pescecani да играят комар в Лидо. Но никой няма да пожелае да пътува втори път специално с нея. Като лодка не е лоша. Удобна, приятна. Е, разбира се, не е красива като гондолата. Но има нужда от двигател.

— Бих могъл да ти намеря един двигател от джип. Бракуван, но ще си го оправиш.

— Не говорете така — каза лодкарят. — Това не е възможно. Не искам да мисля за такова нещо.

— Можеш да си мислиш. Говоря истината.

— Сериозно?

— Разбира се. Не ти обещавам със сигурност, но ще видя какво мога да направя. Колко деца имаш?

— Шест. Две момчета и четири момичета.

— Не е трябвало да вярваш много в Режима, дявол да го вземе. Само шест.

— Не съм вярвал в Режима.

— Не ме баламосвай — каза полковникът. — Съвсем естествено е да си вярвал. Мислиш ли, че ще имам нещо против, след като сме победили?

Бяха минали през най-скучната част на канала — от Пиацеле Рома до Ка’Фоскари. Макар че нито една негова част не е скучна, мислеше полковникът.

Не може навсякъде да има дворци и църкви. Тук съвсем не е скучно. Погледни надясно, към ширборда, помисли си той, нали съм във водата. Видя дълга, ниска, приятна сграда, а до нея имаше trattoria 19 19 Гостилница (итал.). — Б.пр. .

Трябва да живея тук. Пенсията ще ми стига. Никакъв „Грити палас“. Стая в една такава къща с приливите, отливите и лодките, преминаващи край нея. Сутрин бих могъл да чета, а докато стане време за обяд — да се разхождам из града и всеки ден да гледам платната на Тинторето в „Академия“ и „Скуола Сан Роко“. Ще се храня в добри евтини ресторантчета зад пазара или може би жената, която се грижи за къщата, ще готви вечер.

Мисля, че би било по-добре да обядвам навън и да се разхождам. Този град е добър за разходки. Дори мисля, че може би е най-добрият. Никога не ми се е случвало да се разхождам в него и да не ми е забавно. Ще мога да го опозная много добре и тогава наистина ще стане мой.

Странен, объркан град — да преминаваш от една част в друга е по-интересно, отколкото да решаваш кръстословици. Едно от малкото неща, което ни прави чест, е, че не го бомбардирахме, а на тях им прави чест, че се, отнесоха към него с уважение.

Господи, обичам го, каза си той, и съм толкова щастлив, че участвувах в отбраната му още като хлапак, без да зная достатъчно езика. Аз дори не го бях видял както трябва до онзи ясен зимен ден, когато отидох да ми превържат една малка рана и на връщане го зърнах как се издига от морето. Merde, мислеше той, справихме се много добре през онази зима горе, където се съединяват реките.