Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Отминаха дългата редица от лодки в канала, който влачеше бавно води от Брента, и той мислеше за безкрайната й шир, където бяха големите вили с тревните площи, градините, чинарите и кипарисите. Бих искал да ме погребат там. Познавам много добре мястото. Макар че не вярвам това да може да се уреди. Не знам. Познавам хора, които биха се съгласили да бъда погребан в техните имения. Ще попитам Алберто, макар че той може да възприеме това като нещо страшно.

Дълго беше мислил за всичките красиви места, където, би искал да бъде погребан, и с кои части на земята би желал да се слее. Смрадта и гниенето не траят много дълго в действителност, мислеше той, и във всеки случай човек се превръща в нещо като тор, пък и костите могат да бъдат от полза в края на краищата. Иска ми се да ме заровят някъде в края на градината, но да се виждат старата грациозна къща и чудесните високи дървета. Това едва ли ще бъде чак толкова неприятно за хората, които живеят там. Бих се слял със земята, където вечер играят децата, а в утрините те може би все още ще обяздват буйните коне и копитата ще отекват глухо по торфа, а пъстървата ще подскача в езерото, когато се развъдят мушичките.

Бяха се изкачили по шосето от Местре за Венеция и минаваха покрай невзрачния завод „Бреда“, който приличаше на завода „Хамънд“ в Индиана.

— Какво се произвежда тук, сър? — попита Джаксън.

— Компанията произвежда локомотиви в Милано — каза полковникът. — Тук правят разни метални изделия — от всичко по малко.

Оттук Венеция изглеждаше жалка и той не обичаше този път, но по него се стигаше много бързо и се виждаха шамандурите и каналите.

— Този град е на самоиздръжка — каза той на Джаксън. — Някога Венеция е била кралицата на моретата и нейните жители са твърди хора, изобщо не се стряскат от нищо, едва ли се срещат по света други като тях. Като го опознаеш, разбираш, че това е по-страшен град и от Шайан, а хората са много любезни.

— Не бих казал, че Шайан е страшен град, сър.

— Поне от Каспър е по-страшен.

— Мислите ли, че Каспър е страшен, сър?

— Това е градът на нефта. Хубав град.

— Не мисля, че е страшен, сър. И никога не е бил.

— Добре, Джаксън. Сигурно се движим в различни кръгове. Или пък разбираме думата различно. Но този град Венеция, в който всички са любезни и възпитани, е страшен като Кук Сити в Монтана в деня, когато ветераните излизат на пикник с пържена риба.

— Представата ми за страшен град е свързана с Мемфис.

— Но не е чак толкова страшен, колкото е Чикаго. Мемфис е страшен само ако си негър. А Чикаго е страшен на север, на юг — изток няма — и на запад. Но там хората не са възпитани. А тук, в тази страна, ако изобщо искаш да видиш един истински страшен град, където при това всеки се храни прекрасно, иди в Болоня.

— Никога не съм бил там.

— Е, добре, ето там е гаражът на „Фиат“, където ще оставим колата — каза полковникът. — Ключа може да дадеш в канцеларията. Тук не крадат. Ще отида в бара, докато паркираш колата горе. Техните хора ще донесат куфарите.

— Добре ли ще е, ако оставя пушката и ловните ви принадлежности в багажника, сър?

— Разбира се. Тук не се краде. Казах ти вече.

— Искам да взема необходимите предпазни мерки, сър, за вашите ценни вещи.

— Понякога си толкова благороден, че чак ми се повдига. Продухай си ушите и чувай от първия път какво ти казвам.

— Чух ви, сър — каза Джаксън.

Полковникът го погледна втренчено, изучавайки го с познатата убийственост.

Няма съмнение, че е мръсен кучи син, мислеше Джаксън. А може да бъде и дяволски мил.

— Извади моя и твоя куфар, паркирай колата горе и провери горивото, водата и гумите — каза полковникът и пресече изцапания с бензин и масло циментов праг на входа към бара.

В бара, на първата маса до входа, седеше забогатял от войната миланец, дебел и як, както само един миланец може да бъде; беше със своята скъпо облечена и твърде съблазнителна любовница. Пиеха negronis — коктейл от две части сух вермут и сода — и полковникът се чудеше от колко данъци се е отървал, за да може да купи това лъскаво момиче с дълго палто от норка и колата с подвижен покрив, която беше видял, докато шофьорът я караше по дългата, виеща се рампа, за да я заключи. Двойката се взря в него с присъщото за този вид хора лошо възпитание, а той поздрави едва забележимо и каза на италиански:

— Извинявайте, че съм с униформа. Но това наистина е униформа. Не е костюм.

След това им обърна гръб, без да чака ефекта от забележката си, и се приближи към бара. Оттам човек можеше да наблюдава багажа си, както впрочем правеха двамата poscecani 14 14 Спекуланти (итал.). — Б.пр. .