Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Навярно той е Commendatore 15 15 Тук: финансов магнат. — Б.пр. , мислеше полковникът. Тя е красиво, хищно парче. Действително е дяволски красива. Чудя се какво ли щеше да стане, ако имах пари да си купя няколко от този сорт и да ги облека в норки? Ще мина и с това, което имам, мислеше той, а те да вървят по дяволите.

Барманът се ръкува с него. Този барман беше анархист, но нямаше нищо против полковникът да си е полковник. Беше доволен, гордееше се и се ласкаеше сякаш и анархистите си имаха полковник и през месеците на тяхното познанство му се струваше, че е създал този полковник или поне го е издигнал и беше щастлив така, както човек може да бъде щастлив от участието си в издигането на някоя campanile, та дори и на старата църква в Торчело.

Барманът беше чул разговора, или по-скоро дръзката реплика, и беше много доволен.

Вече беше изпратил товарния асансьор за джин „Гордън“ и „Кампари“.

— Пристигат с онова ръчно управляемо устройство. Как вървят нещата в Триест?

— Горе-долу както си ги представяш.

— Аз дори не мога да си ги представя.

— Не се напрягай — каза полковникът — и няма да получиш хемороиди.

— Не бих имал нищо против, ако бях полковник.

— И аз нямам нищо против.

— Сили няма да ти останат, както от разхлабително.

— Не казвай на почтения Пачарди.

За двамата това беше шега, тъй като почтеният Пачарди беше министър на отбраната на Италианската република. Беше връстник на полковника и се беше сражавал храбро в Първата световна война, а също и в Испания — като командир на батальон — и там полковникът се беше запознал с него, когато беше военен наблюдател. Сериозността, с която почтеният Пачарди заемаше поста министър на отбраната на една неспособна да се отбранява страна, свързваше полковника и бармана. И двамата бяха доста практични мъже и образът на почтения Пачарди, който се грижеше за отбраната на Италианската република, засилваше чувството им за хумор.

— Горе, при нас е забавно — каза полковникът — и на мен ми харесва.

— Трябва да механизираме почтения Пачарди — каза барманът — и да го снабдим с атомна бомба.

— Имам три в багажника — каза полковникът. — От новия модел, с всичките им такъми. Не трябва да го оставяме невъоръжен. Трябва да му доставим ботулизъм и антракс.

— Не можем да изневерим на почтения Пачарди. По-добре е да живееш един ден като лъв, отколкото сто години като овца.

— По-добре е да умреш прав, отколкото да живееш на колене. Макар че много често е по-добре веднага да легнеш по корем, ако искаш да останеш жив.

— Без провокации, господин полковник.

— Ще ги душим с голи ръце — каза полковникът. — Милиони ще се вдигнат на оръжие само за една нощ.

— С чие оръжие? — попита барманът.

— Ще бъдат взети необходимите мерки. Това е само етап от Грандиозния план.

Точно в този момент на вратата се появи шофьорът. Полковникът усети, че докато бяха разговаряли, не беше наблюдавал вратата, а винаги се дразнеше, когато притъпяваше бдителността си или не се грижеше за безопасността си.

— Защо, по дяволите, се забави толкова много, Джаксън? Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря, сър.

Ах, ти, превзет негоднико, помисли полковникът. Трябва вече да престана да се отнасям лошо с него, поправи се той.

— Тръгваме след минута — каза полковникът. — Опитвах се да науча италиански от моя приятел тук.

Той се обърна и потърси с очи миланските спекуланти, но те си бяха отишли.

Започвам да ставам ужасно бавен, помисли си той. Един ден някой ще ме пипне. Нищо чудно това да бъде и почтеният Пачарди.

— Колко ти дължа? — попита той рязко бармана.

Барманът му каза сумата и го погледна с умните си италиански очи, които вече не бяха весели, макар че от ъгълчетата им все още се излъчваха весели бръчици. Дано всичко с него да е наред, мислеше той. Моля се на бога или на каквото и да е да не му се случи нищо лошо.

— Довиждане, господин полковник — каза той.

— Ciao 16 16 Довиждане (итал.). — Б.пр. — отвърна полковникът. — Джаксън, сега ще се спуснем по дългата рампа и право на север към мястото, където са закотвени малките моторници. Лакираните. Ето го носача с двата куфара. Трябва да го оставим да ги носи, такъв е редът тук.

— Слушам, сър — каза Джаксън.

Двамата излязоха от бара, без да погледнат никого.

На imbarcadero 17 17 Пристан (итал.). — Б.пр. полковникът даде бакшиш на мъжа, който беше донесъл двата куфара, и се огледа за някой познат лодкар.

Не позна човека в моторницата, която пристигна първа на неговия знак, но лодкарят каза: