Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Ако владеехте старото корито на Пиаве, тогава щяхте да имате и Силе, където да се оттеглите, ако не задържите първата линия. Зад Силе нямаше нищо, освен гола равнина, добра шосейна мрежа към равнината Венето и равнините на Ломбардия, а австрийците атакуваха отново и отново, до късна зима, опитвайки се да се доберат до този хубав път, по който колата се движеше сега направо за Венеция. През онази зима полковникът, тогава лейтенант, и то в чуждестранна армия, което беше станало причина по-късно да бъде подозиран в собствената му армия и не бе допринесло нищо добро за неговата кариера, боледуваше от гърло. Гърлото му беше възпалено, защото стоеше непрекъснато във водата. Не беше възможно да изсушиш дрехите си и беше по-добре да се измокриш бързо и да си стоиш мокър.

Атаките на австрийците бяха зле координирани, но постоянни и ожесточени, започваха с тежки бомбардировки, с които предполагаха, че ще всеят смут, а след като прекратяваха огъня, оглеждахте позициите си и преброявахте хората. Нямаше време да се грижите за ранените, защото знаехте, че атаката ще последва веднага. После убивахте хората, които газеха насреща през блатата, държейки пушките си над водата, и се приближаваха бавно, защото бяха до кръста във водата.

Ако не прекратяваха бомбардировките, когато започваше атаката, мислеше си често полковникът, тогава не знам какво щяхме да правим, лейтенанте. Но те винаги спираха огъня преди атаката и го пренасяха в тила.

Ако бяхме загубили старото корито на Пиаве и се бяхме оттеглили на Силе, противниците щяха да пренесат огъня на втората и третата линия, макар че тези линии бяха незащитими — те би трябвало да приближат оръдията си и да бият по време на цялата атака, докато направят пробив. Но, да благодарим на бога, атаката винаги се командува от някой високопоставен глупак, мислеше полковникът, и те действуваха несъгласувано.

През цялата зима, със силно възпалено гърло, той беше убивал хора, които идваха към него с ръчни гранати, закачени с куки на ремъци, преметнати през раменете, с тежки раници от телешка кожа и подобни на кофи каски. Те бяха враговете.

Но той никога не беше ги мразил, нито пък можеше да има някакви чувства към тях. Командуваше с превързан около гърлото стар чорап, натопен в терпентин; отбиваха атаките с пушечна стрелба и с картечниците, които бяха оцелели, или все още можеха да се използуват след бомбардировката. Учеше хората си да стрелят както трябва — умение, което се среща рядко в европейските войски, — а също да могат да гледат врага, настъпващ срещу тях, и понеже винаги имаше моменти на затишие, когато можеше свободно да се стреля, те усвоиха стрелбата много добре.

След бомбардировката винаги трябваше да броиш, и то бързо, за да знаеш с колко войници разполагаш. Три пъти го раняваха през онази зима, но винаги се отърваваше леко — раните бяха малки, в плътта, без да засягат костта — и той беше станал доста уверен в своето безсмъртие, защото знаеше, че отдавна трябваше да е загинал при бомбардировките на тежката артилерия, които винаги предхождаха атаките. Най-накрая той наистина беше ранен както трябва и завинаги. Нито една от другите рани не му беше причинила това, което му причини първата тежка рана. Смятам, че просто загубих своето безсмъртие, мислеше той. Е, в известен смисъл това е доста голяма загуба.

Тази страна значеше много за него — повече, отколкото можеше да разкаже или би разказал на някого — и сега той седеше в колата, доволен, че след половин час ще бъдат във Венеция. Взе две таблетки манитол хексанитрат; тъй като от осемнайсета година насам винаги беше в състояние да плюе, той може да ги глътне на сухо и попита:

— Как си, Джаксън?

— Отлично, сър.

— Когато стигнем до разклонението за Местре, завий наляво по страничния път — ще можем да видим лодките по канала и да избегнем натовареното движение по главния път.

— Слушам, сър. Ще ми покажете разклона, нали?

— Дадено.

Приближаваха се бързо към Местре и той вече се чувствуваше така, както при първото си отиване в Ню Йорк преди години, когато градът блестеше, бял и красив. Аз откраднах това, мислеше той, но то беше преди дима. Пристигаме в моя град. Господи, какъв прекрасен град!

Завиха наляво и продължиха покрай канала, където бяха завързани рибарските лодки. Полковникът ги погледна, сърцето му се радваше на тъмните мрежи, ракитените кошчета за риба и красивите очертания на лодките. Не защото са живописни. Живописни — по дяволите! Те са просто страшно красиви.