Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

И добави негласно, защото не желаеше да смущава Джаксън, нито да се държи предизвикателно, както бе правил вече няколко пъти през този ден: писател, поет, национален герой, изразител на диалектиката на фашизма, мрачен егоист, авиатор, командир или пътник в първия от щурмуващите бързоходни торпедни катери, подполковник от пехотата, без да знае да командува както трябва нито рота, нито взвод, великият, очарователен автор на „Motturno“ 24 24 „Ноктюрно“ (итал.). — Б.пр. , когото уважаваме, и негодник.

Нагоре пред тях беше Санта Мария дел Джилио — мястото, където се пресичаха пътищата на гондолите, а зад него — дървеният пристан на „Грити“.

— Това е хотелът, където ще отседнем, Джаксън.

Полковникът посочи триетажния, боядисан в розово, малък, приятен на вид дворец, който излизаше на Канала, Филиал на „Гранд хотел“ в миналото, сега той беше самостоятелен хотел, и то много добър. Беше може би най-добрият хотел, ако не желаеш да любезничат с теб, да ти досаждат или да ти се подмазват — в един град с големи хотели, и полковникът го обичаше.

— Вижда ми се добър, сър.

— Добър е — каза полковникът.

Моторницата се доближи елегантно до подпорите на кея. Всяко движение, което тя прави, мислеше полковникът, е тържество на храбростта на застаряващия двигател. Сега нямаме бойни коне като стария „Травълър“ или като „Лизет“ на Марбо, който се би лично при Айлау. Имаме храбростта на отживели времето си колянови валове, които отказват да се счупят, глави на цилиндри, които не избиват, макар че имат право да го сторят, и прочее.

— Вече сме на кея, сър — каза Джаксън.

— Къде другаде можем да бъдем, по дяволите, човече. Хайде, скачай долу, докато аз се оправя с този спортсмен.

Той се обърна към лодкаря и каза:

— Беше три хиляди и петстотин, нали?

— Да, господин полковник.

— Няма да забравя за стария двигател от джип. Вземи това — да купиш овес за коня си.

Носачът, който поемаше куфарите от Джаксън, чу и се засмя:

— Никой ветеринарен лекар не ще може да излекува неговия кон.

— Все още бяга — отговори лодкарят.

— Но не печели на състезания — каза носачът. — Кав сте, господин полковник?

— По-добре не може и да се желае — отговори полкокникът. — А как са членовете на Ордена?

— Всички са добре.

— Хубаво. Ще вляза да се видя с Великия магистър.

— Той ви чака, господин полковник.

— Нека да не го караме да чака, Джаксън — каза полковникът. — Можеш да отидеш с този джентълмен във фоайето и да помолиш да ме регистрират. Погрижи се сержантът да получи стая — обърна се той към носача. — Ще останем само тази нощ.

— Барон Алварито беше тук и ви търсеше.

— Ще го намеря в „Хари“.

— Добре, господин полковник.

— Къде е Великия магистър?

— Ще го потърся.

— Кажи му, че ще бъда в бара.

Барът беше в дъното на фоайето на „Грити“, макар че фоайе, помисли полковникът, не е точната дума, с която може да се нарече тази привлекателна входна зала. Май Джото беше дал дефиниция на окръжността, помисли той. Не, това е в математиката. Той помнеше и харесваше най-много следния анекдот за художника: „Беше лесно“ — казал Джото, след като начертал правилна окръжност. От кого, по дяволите, беше чул това и къде?

— Добър вечер. Таен съветнико — каза той на бармана, който не беше щатен член на Ордена, но полковникът не искаше да го обиди. — Какво мога да направя за теб?

— Пийте, господин полковник.

Полковникът погледна през прозорците и вратата на бара към водите на Канале Гранде. Виждаше се високият черен стълб, на който завързваха гондолите, и зимната светлина на късния следобед върху брулената от вятъра вода. Отвъд Канала беше старият Дворец; един шлеп, черен и внушителен, се движеше нагоре по Канала, широкият му нос тласкаше вълната, макар че вятърът не беше насрещен.

— Приготви ми много сухо мартини — каза полковникът. — Двойно.

Точно в този момент в бара влезе оберкелнерът. Беше в официално облекло на главен келнер. Притежаваше нравствена красота, както би трябвало да бъде при всеки човек. Усмивката му извираше от сърцето или оттам, където е центърът на тялото, и се появяваше, искрена и красива, на повърхността — лицето.

Имаше изящно лице с дълъг прав нос, какъвто имат хората от онази част на Венето, където се беше родил той, ласкави, весели, честни очи и благородна, присъща на възрастта му бяла коса — беше с две години по-възрастен от полковника.

Приближи се, усмихвайки се мило, и в същото време затворнически, защото двамата имаха много общи тайни, и протегна длан — едра, дълга, силна, широка, добре поддържана, както подобаваше и беше необходимо за неговата длъжност, а полковникът протегна своята — два пъти простреляна и леко обезформена. Така беше осъществена връзката между двамата стари жители на Венето, двамата мъже и братя, обединени от членството си в човешкия род, единствения клуб, където всеки от тях плащаше членски внос, и в същото време братя, свързани от любовта си към една стара страна, видяла много сражения, страна, винаги победоносна в поражението, която и двамата бяха отбранявали в младостта си.