Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Аз го познавам — каза полковникът. — А сега помоли да се обадят в „Хари“ и да проверят дали графинята е там. Ако я няма, да позвънят отново у тях.

Полковникът изпи питието, което Арналдо, келнерът със стъкленото око, му беше приготвил. Не искаше да пие и знаеше, че е вредно за него.

Но той го погълна със своята глиганска свирепост, както беше поглъщал всичко през целия си живот, и се придвижи, все още с котешки стъпки, но вече като стар котарак, до отворения прозорец и погледна към огромния Канал, който ставаше мрачен, сякаш Дега го беше нарисувал през един от най-мрачните си дни.

— Много ти благодаря за питието — каза полковникът, а Арналдо, който говореше по телефона, кимна и се усмихна със стъкленото си око.

Как бих искал да няма това стъклено око, помисли полковникът. Ти обичаш единствено хората, които са се сражавали или са осакатени.

Другите са прекрасни, ти ги харесваш и сте добри приятели. Но истинска нежност и обич изпитваш само към онези, били там и получили наказанието, което всеки получава, ако отиде там за дълго.

Да, аз се лепя за осакатените, помисли той, като поглъщаше питието, което не искаше да пие. Обичам всеки кучи син, ранен здравата, както би бил човек, ако стои там дълго.

Да, каза другата, добрата му страна. Обичаш ги.

По-добре би било да не обичам никого, помисли полковникът, а да се забавлявам.

Но ти не можеш да се забавляваш, каза добрата му страна, ако не обичаш.

Добре. Обичам повече от най-проклетия кучи син под слънцето, каза полковникът, но не на глас.

А на глас попита:

— С кого разговаряш, Арналдо?

— Чиприяни още не е там — отговори келнерът. — Чакат го всеки момент. Няма да затварям, защото може да дойде.

— Скъпа процедура — каза полковникът. — Съобщи ми кой е там, за да не губим време. Искам да знам точно кой е там.

Арналдо прошепна нещо в слушалката. После я покри с ръка и се обърна към полковника:

— Говоря с Еторе. Той казва, че барон Алварито го няма. Граф Андреа е там и е доста пиян, твърди Еторе, но не чак толкова, че да не можете да се повеселите заедно. Компанията от дами, постоянни следобедни посетителки на ресторанта, също е там, има и една гръцка принцеса, вие я познавате, няколко души, непознати за вас, и някаква сган от американското консулство, която стои от обед.

— Да позвъни, когато тази сган се измете, и аз ще отида.

Арналдо каза нещо в слушалката, после заговори на полковника, който гледаше през прозореца към купола на Догана.

— Еторе ще се опита да ги разкара, но се страхува, че на Чиприяни това няма да му хареса.

— Кажи му да не ги разкарва. Те не работят днес следобед и няма причини да не се напият, както прави всеки човек. Аз просто не искам да ги виждам.

— Еторе ще се обади. Каза да ви предам, че според него позицията сама ще падне.

— Благодари му предварително — отвърна полковникът.

Наблюдаваше как една гондола се движи с усилие срещу вятъра нагоре по Канала и си помисли: Този номер няма да мине с американци, които пият. Знам, че са отегчени. И в този град също. Отегчават се в този град. Знам, че тук е студено и заплатите им са малки, а горивото е скъпо. Възхищавам се от техните жени заради храбрите им опити да пренесат Киъкук във Венеция, а децата им вече говорят италиански като малки венецианчета. Но без снимки днес, Джак. Днес ще минем без снимките, признанията в бара, нежеланите дружески наздравици и досадните неволи на консулските служби.

— Днес не искам никакви втори, трети или четвърти заместник-консули, Арналдо.

— Има някои много приятни хора в консулството.

— Ъхъ — каза полковникът. — Имаше един дяволски симпатичен консул тук през хиляда деветстотин и осемнайсета. Всички го обичаха. Ще се опитам да си спомня името му.

— Връщате се прекалено много назад, господин полковник.

— Връщам се толкова ужасно много назад, че дори не е забавно.

— Всичко ли си спомняте от онова време?

— Всичко — каза полковникът. — Името му беше Каръл.

— Чувал съм го.

— Ти не си бил роден тогава.

— Мислите ли, че е нужно човек да е бил роден по онова време, за да знае за неща, които са се случили тук, господин полковник?

— Напълно си прав. Кажи, всички ли знаят какво се случва в този град?

— Не. Но почти всички — каза келнерът. — В края на краищата чаршафите са си чаршафи и някой трябва да ги сменява, някой трябва да ги пере. Естествено не става дума за чаршафите в този хотел.

— Чувствувал съм се дяволски добре и без чаршафи.