Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Полковникът не каза нищо и тръгна пред момчето към дъното на коридора. Коридорът беше просторен, широк, висок, между вратите на стаите откъм страната на Канале Гранде имаше доста голямо разстояние. Тъй като сградата беше строена като дворец, всички стаи бяха с прекрасна гледка, освен предвидените за прислугата.

На полковника му се стори, че вървяха дълго, макар че всъщност не беше така. Когато се появи келнерът, който обслужваше стаята, нисък, мургав, със стъклено око, пробляскващо в лявата кухина, неспособен да се усмихне свободно, с истинската си усмивка, докато вкарваше големия ключ в ключалката, на полковника му се прииска вратата да се отвори по-бързо.

— Отвори — каза той.

— Ще отворя, господин полковник — отговори келнерът. — Знаете тези ключалки…

Да, мислеше полковникът. Зная ги, но ми се ще най-после да отвори.

— Как е семейството ти? — попита той келнера, който беше отворил широко вратата и полковникът стоеше вече в стаята с високия, тъмен, добре полиран armoire 35 35 Гардероб (фр.). — Б.пр. , с двете удобни легла, огромния полилей и гледката през все още затворените прозорци към развълнуваната от вятъра вода на Канале Гранде.

Сега, на краткотрайната, отслабваща зимна светлина Каналът беше сив като стомана и полковникът каза:

— Арналдо, отвори прозорците.

— Духа много, господин полковник, пък и стаята не е добре отоплена, защото няма достатъчно електричество.

— Защото няма достатъчно дъждове — каза полковникът. — Отвори прозорците. До един.

— Както желаете, господин полковник.

Келнерът отвори прозорците и северният вятър нахлу в стаята.

— Моля те, обади се в портиерната и помоли да се свържат с този номер.

Келнерът проведе разговора, докато полковникът беше в банята.

— Графинята не е вкъщи, господин полковник — каза той. — Мислят, че може би ще я намерите в „Хари“.

— Всичко на този свят може да се намери в „Хари“.

— Да, господин полковник. Освен може би щастие.

— Дявол да го вземе, ще намеря и щастие — увери го полковникът. — Щастието, както знаеш, е на различни места.

— Известно ми е — каза келнерът. — Донесъл съм и кампари и бутилка джин „Гордън“. Да ви приготвя ли кампари с джин и сода?

— Ти си добро момче. Откъде ги донесе? От бара ли?

— Не. Купих ги, докато ви нямаше, за да не харчите пари в бара. Там е много скъпо.

— Имаш право — съгласи се полковникът. — Но не е трябвало да влагаш парите си в такова начинание.

— Рискувах. И двамата сме го правили много пъти. Джинът беше по три хиляди и двеста лири, но съм го купил редовно. Кампарито — осемстотин.

— Ти си едно много добро момче — каза полковникът. — Хубави ли бяха патиците?

— Жена ми още говори за тях. Никога не бяхме яли диви патици, защото са толкова скъпи и не са за нас. Но съседите й казаха как да ги приготви и после ги изядохме заедно. Никога не съм знаел, че нещо може да бъде толкова прекрасно на вкус. Невероятно удоволствие е да стиснеш между зъбите си малко парченце месо.

— И аз мисля така. Няма нищо по-чудно на вкус от тези тлъсти патици, които гнездят зад желязната завеса. Полетът им минава през огромните житници край Дунава. Сега идват само отделни ята, но ги е имало и преди да започнат да стрелят по тях.

— Не разбирам нищо от стрелбата за развлечение. Бяхме прекалено бедни.

— Но във Венето много хора без средства ходят на лов.

— Да. Разбира се. През цялата нощ се чуват изстрелите им. Но ние бяхме още по-бедни. Бяхме по-бедни, отколкото можете да си представите, господин полковник.

— Мисля, че мога да си представя.

— Може би — каза келнерът. — Жена ми запази перушината и каза да ви благодаря.

— Ако вдругиден имаме късмет, ще убием много. От големите патици със зелените глави. Кажи на жена си, че ако ми провърви, ще вкусите патици; дебели като прасета, охранени при руснаците, с красива перушина.

— А какво е вашето отношение към руснаците, ако не е тайна, господин полковник?

— Те са нашият потенциален враг. Така че, като войник, аз съм готов да воювам с тях. Но те ми се нравят много и аз не познавам по-прекрасни и по-сходни с нас хора.

— Никога не съм имал щастието да се запозная с тях.

— И това ще стане, момче. Ще стане. Освен ако почтеният Пачарди ги задържи при Пиаве, реката, която вече е останала без вода. Източили са я за водноелектрическите централи. Навярно почтеният Пачарди ще реши да воюва там. Но едва ли ще воюва дълго.

— Не познавам почтения Пачарди.