Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Направи точно така, чувствуваше болката, но вървеше със същата стара походка и поглеждаше бегло хората, покрай които минаваше. В този въздух има много кислород, мислеше той, като вървеше с лице срещу вятъра и дишаше дълбоко.

След това отвори вратата на бара „Хари“ и влезе: и този път се беше справил и беше доволен.

На бара един висок, много висок мъж, с измъчено, но благородно лице, с весели сини очи и дълго, разпуснато тяло на измършавял вълк каза:

— Мой древен и покварен полковнико!

— Мой грешен Андреа!

Прегърнаха се и полковникът почувствува грубата тъкан на хубавото сако от туид, което влизаше най-малко в двайсетата си година.

— Изглеждаш добре, Андреа — каза полковникът.

Беше лъжа и двамата знаеха това.

— Да — отговори Андреа, като върна лъжата. — Трябва да призная, че никога не съм се чувствувал по-добре. И ти самият изглеждаш изключително добре.

— Благодаря ти, Андреа. Ние, здравите копелета, ще наследим земята.

— Много добра идея. Трябва да ти кажа, че не се отказвам да наследя каквото и да било в наше време.

— Няма защо да се оплакваш. Ще ти се паднат повече от шест фута и четири инча.

— Шест фута и четири инча — каза Андрея. — Ти порочно старче. Все още ли се мъчиш с la vie militaire 41 41 Военен живот (фр.). — Б.пр. ?

— Не се мъча кой знае колко — каза полковникът. — Дошъл съм да ловувам в Сан Релахо.

— Знам. Но не се шегувай на испански по това време на деня. Алварито те търсеше. Каза да ти предам, че ще се върне.

— Хубаво. Добре ли са очарователната ти жена и децата?

— Чувствуват се отлично, помолиха ме да те поздравя ако те видя. Те са в Рим. Ето, твоето момиче идва. Или едно от твоите момичета.

Той беше толкова висок, че можеше да вижда притъмнялата улица, но това беше момиче, което човек би разпознал, дори и ако беше по-тъмно, отколкото в този час.

— Покани я да пийне с нас, преди да си я отвел на онази маса в ъгъла. Нали е красиво момиче?

— Да.

Тя влезе в бара, блестяща в младостта си, висока, красива, с разпиляна от вятъра коса. Имаше бледа, с маслинен оттенък кожа, профилът й можеше да накара всяко сърце, да се разтупти; нейната тъмна, жива коса падаше на раменете й:

— Здравей, моя чудна хубост!

— Здравей — каза тя. — Мислех, че ще те изпусна. Съжалявам много, че закъснях.

Гласът й беше тих и нежен, говореше английски предпазливо.

— Ciao, Андреа — поздрави тя. — Как са Емили и децата?

— Вероятно точно така, както на обяд, когато ти отговорих на същия въпрос.

— Извинявай — рече тя и се изчерви. — Толкова съм развълнувана, че казвам това, което не трябва. Какво би трябвало да попитам? Добре ли прекара тук през целия следобед?

— Да. С моя стар приятел и най-жесток критик.

— Кой е той?

— Шотландско уиски със сода.

— Смятам, че щом е решил, може да ме дразни колкото си иска — каза тя на полковника. — Но ти няма да ме дразниш, нали?

— Отведи го на онази маса в ъгъла и му говори. Омръзнахте ми и двамата.

— А ти не си ми омръзнал — отвърна му полковникът. — Но мисля, че това е добра идея. Ще седнем ли да пийнем нещо, Рената?

— С удоволствие, ако Андреа не се сърди.

— Аз никога не се сърдя.

— Ще пийнеш ли с нас, Андреа?

— Не. Идете на вашата маса. Омръзна ми да я гледам свободна.

— Довиждане, caro 42 42 Скъпи (итал.). — Б.пр. . Благодаря за питието, което не пихме.

— Ciao, Рикардо — отговори Андреа и не каза нищо повече.

Той им обърна своя изящен, едър гръб и погледна в огледалото, поставено зад бара, за да може човек да разбере, когато е пил прекалено много, и да реши, че не му харесва онова, което вижда там.

— Еторе — каза той. — Моля те, впиши тази глупост в сметката ми.

Излезе, след като изчака прилежно за палтото си, пъхна се в него и даде на човека, който му го донесе, точно толкова бакшиш, колкото му се полагаше, плюс двадесет процента.

На масата в ъгъла Рената попита:

— Мислиш ли, че го обидихме?

— Не, той те обича, а мен ме харесва.

— Андреа е толкова мил. И ти си толкова мил.

— Келнер! — извика полковникът, а след това я попита: — Искаш ли и ти едно сухо мартини?

— Да, с удоволствие.

— Две много сухи мартинита — каза полковникът. — „Монтгомъри“. Петнайсет към едно.

Келнерът, който се беше сражавал някога в пустинята се усмихна и се отдалечи, а полковникът се обърна към Рената:

— Ти си мила. Ти си много красива и привлекателна и аз те обичам.

— Ти винаги казваш това, а аз не зная какво означава, но обичам да го чувам.