Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Хайде да го зарежем — каза момичето. — Нали така се казваше?

— Хайде да го зарежем — повтори полковникът.

— Имаме толкова малко време, Ричард. Само си губим времето с него.

— Гледах го, както бих гледал картина на Гойя. Лицата също са картини.

— Погледни моето и аз ще погледна твоето. Моля те, зарежи този човек. Той не е дошъл тук, за да причинява зло на някого.

— Нека да погледна лицето ти, но ти не гледай моето.

— Не — каза момичето. — Не е честно. Ще трябва да запомня твоето за цяла седмица.

— А аз какво правя? — попита полковникът.

Еторе се приближи, неспособен да стои настрана от заговора, и събрал бързо своите сведения, както би направил всеки венецианец, им довери:

— Моят колега, който работи в неговия хотел, каза, че той пие по три-четири уискита с лед и сода и след това пише много и без прекъсване до късно през нощта.

— Предполагам, че книгите му са изумителни.

— Сигурно — отговори Еторе. — Но това едва ли е бил методът на Данте.

— Данте беше un vieux con 47 47 Стар глупак (фр.). — Б.пр. — каза полковникът. — Искам да кажа като човек, не като писател.

— Съгласен съм — отговори Еторе. — Смятам, че не ще намерите нито един човек извън Фиренце 48 48 Флоренция (итал.). — Б.пр. , изучавал живота му, който да не се съгласи.

— … Флоренция — каза полковникът.

— Това е труден ход — отговори Еторе. — Мнозина са го опитвали, но малцина са успели. Защо не я обичате?

— Много е сложно за обяснение. Там беше щабът — той каза deposito — на моя бивш полк, когато бях момче.

— Мога да ви разбера. Аз също имам свои причини да не я обичам. А вие знаете ли някой хубав град?

— Да — отговори полковникът. — Този. Част от Милано. Болоня и Бергамо.

— Чиприяни има голям запас от водка, в случай че дойдат руснаците — каза Еторе, който обичаше да се шегува грубо.

— Те ще си донесат собствена водка, без мито.

— И все пак вярвам, че Чиприяни се е приготвил за тях.

— Тогава той е единственият — отговори полковникът. — Кажи му да не взема чекове на Одеската банка от младшите офицери и ти благодаря за данните относно моя сънародник. Повече няма да ти отнемам време.

Еторе си отиде, а момичето се обърна към него, погледна и старите му стоманени очи, сложи и двете си ръце върху ранената му ръка и каза:

— Ти беше доста учтив.

— А ти си изключително красива и аз те обичам.

— Приятно ми е да чувам това, във всеки случай.

— Къде ще вечеряме?

— Ще се обадя вкъщи, за да разбера дали ще мога да вечерям навън.

— Защо изглеждаш тъжна?

— Наистина ли?

— Да.

— А в действителност не съм. Щастлива съм както винаги, истински. Моля те, повярвай ми, Ричард. Но как би се чувствувал ти, ако беше деветнайсетгодишно момиче, влюбено в мъж, надхвърлил петдесетте, за когото знаеш, че ще умре.

— Говориш ми направо, без церемонии. Но си много хубава, когато го казваш.

— Никога не плача — отговори момичето. — Никога. Имам такова правило. Но сега бих заплакала.

— Недей. Ето, сега съм учтив, а всичко останало да върви по дяволите.

— Кажи ми още веднъж, че ме обичаш.

— Обичам те, обичам те, обичам те.

— Ще направиш ли всичко възможно, за да не умреш?

— Да.

— Какво каза лекарят?

— Горе-долу.

— Не по-лошо от преди?

— Не — излъга той.

— Тогава да пием още по едно мартини — каза момичето. — Знаеш ли, преди да се срещнем, не бях пила Мартини.

— Знам. Но ти го пиеш страшно добре.

— Не трябва ли да вземеш лекарството?

— Да. Трябва.

— Може ли да ти го дам?

— Да. Може.

Продължаваха да седят на масата в ъгъла. Някои хора си отиваха, други идваха. Полковникът почувствува леко замайване от лекарството, но не му обърна внимание. Така е винаги, помисли си той. Да върви по дяволите!

Видя, че момичето го наблюдаваше, и се усмихна. Стара усмивка, която беше използувал петдесет години, откакто се беше усмихнал за първи път, но все още здрава като пушката „Парди“ на дядо му. Мисля, че е у по-големия ми брат; той винаги е стрелял по-добре от мен и я заслужава.

— Слушай, дъще — каза той, — няма защо да ти е мъчно за мен.

— Не ми е мъчно. Ни най-малко. Просто те обичам.

— Не е кой знае какъв oficio, нали? — той каза oficio вместо занаят, защото говореха и на испански, когато изоставяха френския или не искаха да говорят на английски пред други хора. Испанският е груб език, мислеше полковникът, дори понякога по-груб и от царевичен кочан. Но с него можеш да кажеш това, което мислиш, и то намясто.