Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Съгласна съм. Но аз бих искала да получа това, което сега искам.

Замълчаха, а после момичето каза:

— Това момче, сега то е мъж, разбира се, и ходи с прекалено много жени, за да скрие какъв е, веднъж нарисува портрета ми. Ако искаш, мога да ти го дам.

— Благодаря ти. Бих го взел с най-голямо удоволствие.

— Много е романтичен. Косата ми е два пъти по-дълга, отколкото някога е била, и аз сякаш излизам от морето, а тя не е мокра. В действителност човек излиза от морето със силно прилепнала, сплетена по краищата коса. И много прилича на умрял плъх. Но татко му плати добре за портрета и макар че това всъщност съвсем не съм аз, ти ще ме харесаш.

— Представям си как изглеждаш, когато излизаш от морето.

— Сигурно. Много грозна. Но ти може би ще искаш да имаш този портрет за спомен.

— А твоята прекрасна майка няма ли да се възпротиви?

— Мисля, че ще бъде доволна да се отърве от него. Вкъщи имаме по-хубави картини.

— Обичам много и теб, и майка ти.

— Трябва да й кажа.

— Мислиш ли, че сипаничавият кръшкач е наистина писател?

— Да. Щом Еторе казва. Той обича да се шегува, но не лъже. Ричард, какво означава кръшкач? Кажи ми честно!

— Малко е трудно да се обясни. Но мисля, че това е човек, който никога не се е занимавал със своя занаят (oficio) както трябва, но е самоуверен, и то по такъв начин, че дразни.

— Трябва да се науча да употребявам думата правилно.

— Не я употребявай — каза полковникът. А след това попита: — Кога ще получа портрета ти?

— Довечера, ако искаш. Ще накарам да го опаковат и да ти го изпратят. Къде ще го закачиш?

— В квартирата.

— И никой няма да влиза при него, да го коментира и да говори неприлични неща за мен?

— Не. Дяволски сигурен съм, че няма да правят така. А пък аз ще им кажа, че това е портрет на дъщеря ми.

— Имал ли си някога дъщеря?

— Не, но винаги съм искал да имам.

— Мога да ти бъда дъщеря, както и всичко останало.

— Това би означавало кръвосмешение.

— Не мисля, че ще бъде чак толкова ужасно в един древен град, видял много неща.

— Слушай, дъще.

— Добре. Беше чудесно. Хареса ми.

— Хубаво — каза полковникът и гласът му стана малко дрезгав. — И на мене ми хареса.

— Разбра ли сега защо те обичам, макар да знам, че не бива?

— Дъще, кажи къде ще вечеряме.

— Където пожелаеш.

— Би ли искала в „Грити“?

— Разбира се.

— Тогава се обади вкъщи и искай разрешение.

— Не. Реших да не искам разрешение, а само да им съобщя къде ще вечерям, за да не се безпокоят.

— Наистина ли предпочиташ „Грити“?

— Да. Защото ресторантът е хубав и ти живееш там, и всеки, който иска, може да ни гледа.

— Откога си станала такава?

— Винаги съм била такава. Никога не ме е интересувало какво мислят хората. Нито пък някога съм вършила нещо, от което да се срамувам, като изключим това, че когато бях малко момиченце, лъжех и не бях учтива с хората.

— Бих искал да сме женени и да имаме петима сина.

— И аз. И да ги изпратим в петте краища на света.

— Светът пет краища ли има?

— Не знам. Когато го казах, звучеше правдоподобно. А сега ние отново се веселим, нали?

— Да, дъще.

— Повтори! Точно както го каза.

— Да, дъще.

— Ох, хората сигурно са много сложни. Моля те, разреши ми да взема ръката ти в своята.

— Тя е толкова дяволски грозна и аз не обичам да я гледам.

— Нищо не знаеш за ръката си.

— Въпрос на виждане. Бих казал, че грешиш, дъще.

— Може би греша. Но ние отново сме весели и каквото и лошо да е имало, вече го няма.

— Отиде си, както мъглата се разсейва от котловините, когато слънцето изгрява. А ти си самото слънце.

— Искам да бъда и луната.

— Ти си. А също и всяка планета, която искаш да бъдеш, и аз ще ти кажа къде точно се намира тя. За бога, дъще, ти можеш да бъдеш дори и някое съзвездие, ако искаш. Само че това там е самолет.

— Ще бъда луната. Тя също има много неприятности.

— Да. Нейните скърби я спохождат периодично. Но тя винаги става пълна, преди да започне да намалява.

— Понякога ми изглежда толкова тъжна над Канала, че просто не издържам.

— Видяла е много неща.

— Как мислиш, дали да не си поръчаме по още едно „Монтгомъри“? — попита момичето, а полковникът забеляза, че англичаните си бяха отишли.

Не беше гледал нищо друго, освен прекрасното й лице. Някой ден така ще ме убият, мислеше той. Смятам, че, от друга страна, това е някаква форма на съсредоточаване. Но е дяволски небрежно.

— Да — каза той. — Защо не?

— Карат ме да се чувствувам много добре.