— Ето — каза полковникът, след като отвори вратата. — Това е.
— Чудесно е — каза момичето. — Но е ужасно студено с тези отворени прозорци.
— Ще ги затворя.
— Недей, моля те. Остави ги отворени, ако ти харесва така.
Полковникът я целуна и почувствува нейното прекрасно, високо, младо, гъвкаво и добре сложено тяло до своето, което беше силно и хубаво, но съсипано, и когато я целуваше, не мислеше за нищо.
Целуваха се дълго, застанали прави, целуваха се истински в студа на отворените прозорци към Канале Гранде.
— Ох — въздъхна тя. После пак: — Ох.
— Няма нищо, за което да въздишаш — каза полковникът. — Абсолютно нищо.
— Ще се ожениш ли за мен и ще имаме ли петима сина?
— Ще се оженя! Ще се оженя!
— Работата е в това, дали искаш?
— Разбира се.
— Целуни ме пак, така че копчетата на куртката ти да ми причинят болка, но не много силна.
Стояха и се целуваха истински.
— Ще трябва да те разочаровам, Ричард. За всичко имам разочарование.
Тя каза това категорично и то стигна до полковника по същия начин, както стигаха съобщенията от един от трите батальона, когато командирът му говореше самата истина и казваше най-лошото.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Бедната ми дъщеря.
Сега думата нямаше никакъв загадъчен смисъл, тя беше негова истинска дъщеря — той изпитваше състрадание към нея.
— Няма значение. Среши се, начерви се отново и така нататък, и да отидем да се навечеряме порядъчно.
— Кажи още веднъж, че ме обичаш, и искам да почувствувам много силно копчетата.
— Обичам те — каза механично полковникът.
След това прошепна в ухото й — нежно, както той умееше да шепне, и шепотът му прозвуча така, сякаш врагът е само на петнайсет фута, а той е млад лейтенант, който патрулира:
— Обичам само теб, моя най-красива, последна, единствена, истинска любов.
— Добре — каза тя и го целуна така горещо, че той почувствува сладката сол на кръвта по вътрешността на устните си.
И това е добре, помисли той.
— Сега ще среша косата си и ще се начервя отново, а ти можеш да ме гледаш.
— Искаш ли да затворя прозорците?
— Не — каза тя. — Може и на студено.
— Кого обичаш?
— Теб. Не ни върви много на нас, нали?
— Не знам. Хайде, реши се.
Полковникът отиде в банята да се измие за вечеря. Тя беше единствената част от стаята, която предизвикваше разочарование. Някога „Грити“ е бил строен като дворец и по време на изграждането му не е имало нужда да се оставя място за бани. По-късно, когато са ги правили, са ги разположили в края на коридора, а хората, които ги използуваха, предупреждаваха, за да стоплят водата и да поставят кърпи.
За тази баня беше преграден произволно единият ъгъл на стаята и полковникът смяташе, че позицията й е повече отбранителна, отколкото нападателна. Докато се миеше, той разглеждаше лицето си в огледалото, за да види дали не са останали следи от червило.
Сякаш е изрязано от дърво от някой посредствен занаятчия, помисли той.
Погледна разните шевове и ръбове, останали от времето, когато не съществуваше пластичната хирургия, и тънките, забележими само за посветения линии на отличните пластични операции след раните в главата.
Е, това е, което мога да предложа като gueule 55 55 Мутра (фр.). — Б.пр.
или facade 56 56 Физиономия (фр.). — Б.пр.
, помисли той. Адски мизерна история. Единственото хубаво нещо е, че е загоряло и това донякъде го освобождава от проклятието. Господи, какъв грозен мъж!
Не забеляза нито стария блясък на износена стомана в очите си, нито малките, бягащи надалече ситни бръчици, които се появяваха в ъглите на очите му, когато се засмееше, нито пък, че счупеният му нос беше като на гладиатор от най-древните статуи. Не забеляза и своята по същество доброжелателна уста, която можеше да бъде истински жестока.
Върви по дяволите, каза той на огледалото, ти, съсипан нещастнико! Ще се присъединим ли към дамите?
Влезе в стаята и беше така млад, както при първата си атака. Всички несъществени неща бяха оставени в банята. Както винаги, мислеше той. Там им е мястото.
Ou sont les neiges d’antan? Ou sont les neiges d’autrefois? Dans le pissoir toute la chose comme ca 57 57 Къде е ланският сняг? Къде е някогашният сняг? Това е положението в писоара (фр.). — Б.пр.
.
Момичето на име Рената беше отворило вратите на високия armoire. Всички бяха с огледала от вътрешната страна и тя решеше косата си.
Не я решеше от суетност, нито пък, за да причини на полковника това, което знаеше, че може и ще му причини. Решеше я със затруднение и без уважение и тъй като косата беше много тежка, жива, както косите на селяните или на красавиците от висшата аристокрация, тя се съпротивляваше на гребена.
Читать дальше