Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Какво ти пречи онзи тип? — попита го полковникът, имайки предвид своя сипаничав сънародник, който седеше, дъвчейки храната си, а възрастната жена до него ядеше с провинциално благоприличие.

— Ти трябва да ми кажеш. Не аз на тебе.

— За първи път го виждам — отговори полковникът. — Трудно ми е да го възприемам с яденето.

— Той се отнася към мен със снизхождение. Говори усърдно лош италиански. Ходи на всички места, включени в неговия „Бедекер“ 66 66 Пътеводител на името на немския издател Карл Бедекер (1801–1859). — Б.пр. , и няма вкус нито към храната, нито към виното. Жената е симпатична. Навярно му е леля. Но нямам всъщност никакви сведения.

— Струва ми се, че бихме могли да минем без него.

— И аз така мисля. Още тази секунда.

— Говори ли за нас?

— Попита ме кой си. Беше чувал името на графинята. Чел е за някои дворци, принадлежали на семейството. Името ви му направи впечатление, госпожо. Аз му го казах, за да му направи впечатление.

— Мислиш ли, че ще ни сложи в някоя книга?

— Сигурен съм. Той слага всичко в книгите си.

— Ние би трябвало да сме в някоя книга — каза полковникът. — Имаш ли нещо против, дъще?

— Не, разбира се — каза момичето. — Но предпочитам Данте да я напише.

— Данте го няма тук — каза полковникът.

— Можеш ли да ми разкажеш нещо за войната? — попита момичето. — Нещо, което ми се разрешава да зная?

— Разбира се. Всичко, което поискаш.

— Що за човек беше генерал Айзенхауер?

— Типичен представител на Епуъртската лига. Макар че това може би е несправедливо, защото беше жертва на разни други влияния. Отличен политик. Политически генерал. Много го биваше за това.

— А другите пълководци?

— Хайде да не ги назоваваме по имена. Те достатъчно са се назовавали в спомените си. Тези внушаващи най-голямо доверие членове на някакъв си „Ротъри Клъб“, който ти не си чувала. В клуба те носят емайлирани копчета с личните си имена и ако ги назовеш по фамилия, те глобяват. И не са воювали. Никога.

— Имаше ли добри сред тях?

— Да, много. Брадли, учителят, и много други. И Мълниеносния Джо може да бъде посочен като добър. Много добър.

— Кой беше той?

— Командуваше седми корпус, където бях и аз. Много разумен. Бърз. Точен. Сега е началник на щаба.

— А великите пълководци, за които сме чували, като генералите Монтгомъри и Патън?

— Забрави ги, дъще. Монти беше тип, който се нуждаеше от петнайсеторно надмощие над врага, за да напредва, а и тогава напредваше мудно.

— Винаги съм мислила, че е велик генерал.

— Ами — каза полковникът. — И най-лошото от всичко беше, че той знаеше това. Виждал съм го да влиза в хотела и да сменя истинската си униформа с маскараден костюм, за да излезе вечерта и да въодушевява народа.

— И ти не го обичаш?

— Не бих казал, че не го обичам. Просто мисля, че е английски генерал. Каквото и да означава това. А ти не го използувай.

— Но той разгроми генерал Ромел.

— Да. А не мислиш ли, че някой друг го е изтощил преди него? Кой няма да победи при петнайсеторно надмощие? Когато се сражавахме тук, ние бяхме момчета — Gran Maestro и аз — и побеждавахме през цялата година три-четири пъти по-многоброен противник, във всяко сражение. Спечелихме трите главни, най-тежките. Ето защо можем да се шегуваме и да не се надуваме. През онази година имахме над сто и четиридесет хиляди убити. И затова можем да говорим весело и без да важничим.

— Това е толкова тъжна наука, ако изобщо е наука — каза момичето. — Мразя паметниците от войната, макар че се отнасям с почит към тях.

— И аз не ги обичам — отговори полковникът. — Нито процеса, който доведе до тяхното изграждане. Някога гледала ли си това откъм тази страна?

— Не. Но бих искала да зная.

— По-добре е да не знаеш. Яж си пържолата, преди да е изстинала, и ми прости, че говоря за моя занаят.

— Ненавиждам го, но го обичам.

— Смятам, че споделяме едни и същи чувства. Но какво мисли моят сипаничав съотечественик там, през три маси?

— За следващата си книга или за това, какво е казано в „Бедекера“.

— Ще се разходим ли с гондола на вятъра след вечеря?

— Би било чудесно.

— Трябва ли да кажем на сипаничавия къде отиваме? Мисля, че има същите дупки и в сърцето, и в душата, а може би и в своето любопитство.

— Нищо няма да му казваме. Gran Maestro може да му предаде всички сведения, които пожелаем.

След това тя започна да дъвче пържолата си и попита:

— Дали е вярно, че след петдесетгодишна възраст животът на човека е изписан на лицето му?