Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Едва ли. При мен поне не е така.

— Ти — каза тя. — Ти!

— Хубава ли е пържолата? — попита полковникът.

— Чудесна е. А твоят ескалоп?

— Много крехък, а сосът изобщо не е сладък. Харесват ли ти зеленчуците?

— Цветното зеле е хрускаво като целина.

— Трябваше да си поръчаме целина. Но мисля, че няма, иначе Gran Maestro щеше да ни донесе.

— Нали ни е приятно да се храним? Колко хубаво би било, ако можехме да се храним винаги заедно.

— Аз ти предложих.

— Хайде да не говорим за това.

— Добре — съгласи се полковникът. — А също съм решил: ще напусна армията и ще живея в този град много скромно с пенсията си.

— Прекрасно! Как изглеждаш в цивилни дрехи?

— Ти си ме виждала.

— Знам, скъпи мой. Казах го на шега. И ти понякога си правиш груби шеги, нали?

— Ще изглеждам добре, ако тук има добър шивач.

— Тук не, но в Рим има. Може ли да отидем заедно с кола до Рим и да поръчаме дрехите?

— Да. Ще живеем край града, във Витербо, а в Рим ще ходим само за пробите и да вечеряме. После ще се връщаме през нощта.

— Ще се срещаме с кинозвезди, ще ги обсъждаме и може би няма да пием с тях?

— Ще ги срещаме с хиляди.

— Ще присъствуваме ли, когато се женят за втори или трети път и папата ги благославя?

— Ако проявяваш интерес към тези неща.

— Не. Това е една от причините, за да не мога да се оженя за теб.

— Разбирам. Благодаря ти.

— Но ще те обичам, каквото и да означава това — а ти и аз знаем много добре какво означава то — докато сме живи и след това.

— Не мисля, че ще можеш да обичаш много, когато си мъртва — отговори полковникът.

Той започна да яде ангинара си, като вземаше лист по лист и потапяше месестата му страна в дълбоката купа със sauce vinaigrette 67 67 Сос винегрет (фр.). — Б.пр. .

— Не знам дали и ти ще можеш — каза момичето. — Но аз ще се опитам. Не се ли чувствуваш по-добре, когато си обичан?

— Да. Чувствувам се, сякаш съм поставен на някакъв гол хълм, толкова твърд, че не може да се копае, а навсякъде скалите са солидни, но без издатини и ръбове, и изведнъж, вместо да съм гол, съм брониран. Брониран, а осемдесет и осем милиметровите 68 68 Немско оръдие (разг.). — Б.пр. ги няма.

— Би трябвало да разкажеш това на нашия приятел, писателя с лунните кратери по лицето, за да го запише довечера.

— Би трябвало да го разкажа на Данте, ако той беше тук — подхвърли полковникът, който изведнъж се разбушува като морето, когато връхлита екваториален шквал: — Щях да му обясня какво бих направил, ако съм качен в бронирана кола при такива обстоятелства.

Точно тогава барон Алварито влезе в столовата. Той ги търсеше и тъй като беше ловец, ги видя веднага.

Приближи се до масата, целуна ръка на Рената и каза:

— Ciao, Рената.

Доста висок, отлично сложен, в елегантен костюм, той беше най-стеснителният човек, когото полковникът познаваше — стеснителен не от невежество, нито от неудобство или от някакъв недостатък, а по природа, както някои животни — например антилопата бонго, която никога няма да видиш в джунглата и трябва да я ловиш с кучета.

— Господин полковник — каза той и се усмихна, както може да се усмихне само един много стеснителен човек.

Това не беше спокойната усмивка на самоуверения, нито бързата, язвителна усмивка на изключително дръзкия и на злодея. Нямаше нищо общо с равнодушната, изкуствена усмивка на проститутката или на политика. Тя беше удивителната, необичайната усмивка, която извира от тъмната дълбина вътре в човека — по-дълбока от кладенец, дълбока, колкото най-дълбоката мина.

— Мога да остана само за минута. Дойдох да ви кажа, че вероятно времето ще бъде добро за лов. Патиците долитат на големи ята от север. Сред тях има и много едри. От онези, които харесвате — отново се усмихна той.

— Седни, Алварито, моля!

— Не — каза барон Алварито. — Можем да се срещнем в гаража в два и половина, ако искате. Вие сте с колата си, нали?

— Да.

— Е, много добре. Щом тръгнем по това време, ще можем да видим патиците вечерта.

— Великолепно — каза полковникът.

— Ciao, Рената. Довиждане, господин полковник. До два и половина.

— Познаваме се от деца — каза момичето. — Но той е с около три години по-възрастен от мен. Родил се е много възрастен.

— Да, зная. Той ми е добър приятел.

— Мислиш ли, че твоят сънародник го е търсил в „Бедекера“?

— Откъде да знам — отговори полковникът. — Gran Maestro — попита той, — моят знаменит сънародник потърси ли барона в „Бедекера“?

— Да си кажа правата, полковник, не съм го видял да отваря своя „Бедекер“, докато се хранеше.