Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Един лъскав капитан от флотата, който не можеше да командува дори платноходка, също писа за дълбоката същност на Грандиозния план. Всеки ще напише своята книга рано или късно. Човек може да попадне и на някоя хубава. Но аз не пиша, дъще.

Той направи знак на Gran Maestro да напълни чашите.

— Gran Maestro — каза той, — обичаш ли да воюваш?

— Не.

— Но ние воювахме?

— Да. Прекалено много.

— Как си със здравето?

— Прекрасно, ако не се смята язвата и едно малко сърдечно неразположение.

— Не е възможно — каза полковникът, а сърцето му се качи в гърлото и той почувствува, че го задушава. — Каза ми само за язвата.

— Е, добре, сега вече знаеш — отговори Gran Maestro и не довърши изречението, а се усмихна със своята най-хубава и най-ясна усмивка, която блесна така ярко, както изгрява слънцето.

— Колко пъти?

Gran Maestro вдигна два пръста, както би направил човек, когато залага по-голямата сума там, където има предимство, а залагането става с кимване.

— Аз водя — каза полковникът. — Но хайде да не бъдем зловещи. Попитай доня Рената дали иска още от това отлично вино.

— Ти не си ми казал, че е имало още — намеси се момичето. — Длъжен си да ми кажеш.

— Нищо не е имало, откакто бяхме заедно за последен път.

— Мислиш ли, че е заради мене? Ако е така, бих дошла, просто ще бъда с тебе и ще се грижа за тебе.

— Това е само един мускул — каза полковникът — Само че главният. Работи перфектно, като автомат. Бедата е там, че не можеш да го изпратиш на представителя на фирмата, ако се развали. Просто не разбираш кога спира. Ти си мъртъв.

— Моля те, не говори за това.

— Ти ме помоли — каза полковникът.

— А онзи сипаничав мъж с лице като от карикатура? Той няма ли такова нещо?

— Няма, разбира се — отговори й полковникът. — Ако е посредствен писател, ще живее вечно.

— Но ти не си писател. Откъде знаеш това?

— Не съм, слава богу. Но съм чел книги. Докато не сме женени, имаме време за четене, може би не толкова много, колкото един моряк от търговската флота, но достатъчно. Мога да различа един писател от друг и ти казвам, че посредственият живее дълго. Всички трябва да получават възнаграждение за дълголетие.

— Можеш ли да ми разкажеш някакви случки и да спрем да говорим за това, защото то е моята истинска болка?

— Мога да ти разкажа стотици. И всичките истински.

— Разкажи ми само една. След това ще довършим виното и ще отидем на гондолата.

— Смяташ ли, че няма да ти бъде студено?

— Не, няма.

— Не зная какво да ти разкажа. Всичко за войната отегчава онези, които не са воювали в нея. Освен измислиците на лъжците.

— Бих искала да науча за завземането на Париж.

— Защо? Понеже ти казах, че приличаш на Мария-Антоанета в двуколката?

— Не. Бях поласкана от това, а и знам, че малко си приличаме с нея в профил. Но никога не съм била в двуколка и бих искала да чуя за Париж. Когато обичаш някого и той е твоят герой, приятно ти е да слушаш за местата, където е бил, и за нещата, които е правил.

— Моля те, обърни си главата и аз ще ти разкажа. Gran Maestro, има ли нещо в тази нещастна бутилка?

— Не — отговори Gran Maestro.

— Тогава донеси друга.

— Вече съм изстудил една.

— Добре. Сервирай я: И така, дъще, ние се отделихме от колоната на генерал Леклерк при Кламар. Те се отправиха към Монтруж и Порт д’Орлеан, а ние — направо към Ба Медон и превзехме моста на Порт дьо Сен-Клу. Не е ли прекалено подробно и не те ли отегчава?

— Не.

— По-добре би било, ако имаше карта.

— Продължавай.

— Превзехме моста, поставихме предмостово укрепление на другата страна на реката и изхвърлихме германците, които го бяха отбранявали — и живите, и мъртвите — в Сена. — Той спря. — Тяхната отбрана, разбира се, беше формална. Те би трябвало да го взривят. Хвърлихме тези германци в Сена. Мисля, че всичките бяха чиновници.

— Продължавай.

— На другата сутрин бяхме информирани, че германците имат силни позиции на различни места, артилерия на Мон Валериан, и че по улиците бродят танкове. Част от това беше истина. Също така бяхме помолени да не влизаме прекалено бързо, защото генерал Леклерк трябваше да завземе града. Аз отстъпих пред тази молба и влязох толкова бавно, колкото можах.

— Как правиш това?

— Задържаш атаката с два часа и пиеш шампанско — винаги когато ти бъде предложено от патриоти, колаборационисти или ентусиасти.

— А нима нямаше нищо прекрасно или величаво, както е в книгите?

— Имаше, разбира се — самият град. Хората бяха много щастливи. Стари генерали крачеха из улиците в извадените от нафталина униформи. Ние също бяхме много щастливи, защото не трябваше да се бием.