Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Аз ще прокарам ръката си през нея и ще я направя още по-неспретната.

— Ранената си ръка?

— Да.

— Не сме седнали както трябва, за да направиш това. Да си разменим местата.

— Добре. Това е разумна заповед, изказана на прост език и лесна за разбиране.

Разместването беше забавно, защото се опитваха да не накланят гондолата, но все пак им се налагаше да пазят равновесие.

— Хайде — каза тя. — Но с другата ръка ме притисни силно.

— Ти знаеш ли точно какво искаш?

— Да, знам. Нескромно ли е? И тази дума научих от моята гувернантка.

— Не — отговори той. — Хубаво е. Издърпай нагоре одеялото. Усещаш ли вятъра?

— Идва от високите планини.

— Да. А зад тях отнякъде другаде.

Полковникът чуваше плясъка на вълните и усещаше резките пориви на вятъра и грубата интимност на одеялото, после почувствува момичето — прохладно-топло и прелестно, с вдигнати гърди, до които леко се докосваше лявата му ръка. Прокара осакатената си ръка по косата й веднъж и още веднъж, и още веднъж, а после я целуна и този път беше по-лошо и от отчаяние.

— Моля те — каза тя изпод одеялото. — Нека сега аз да те целуна.

— Не — отговори той. — Пак аз.

Вятърът беше много студен и шибаше лицата им, но под одеялото нямаше вятър, нямаше нищо, само неговата осакатена ръка търсеше острова в огромната река с високи стръмни брегове.

— Това е — каза тя.

Той я целуна, търсеше острова, намери го и го загуби, а после го намери завинаги. За добро или за лошо, помисли той, и за вечни времена.

— Мила моя — каза той. — Моя многообичана. Моля те.

— Не. Искам само да ме притиснеш силно и да ме галиш.

Полковникът не каза нищо, защото участвуваше или беше в непосредствена близост до единственото тайнство, в което вярваше, с изключение на случайната смелост на мъжа.

— Моля те, стой спокойно — каза момичето. — А после можеш да се движиш колкото искаш.

Скрит под одеялото от вятъра, полковникът действуваше, знаейки, че това е единственото нещо, което мъжът прави за жената и го помни, освен делата за татковината или родината — зависи кой как тълкува това понятие.

— Моля те, мили — каза момичето. — Едва ли бих издържала.

— Не мисли за нищо. Не мисли изобщо за нищо.

— Не мисля.

— Не мисли.

— О, моля те, да не говорим.

— Хубаво ли е?

— Ти знаеш.

— Сигурна ли си?

— О, моля те, не говори. Моля те.

Да, мислеше той, моля и отново моля.

И двамата замълчаха, а когато огромната птица, прелетяла покрай затворения прозорец на гондолата, се загуби в далечината, никой не каза нищо. Той държеше леко главата й със здравата си ръка, а с другата я галеше.

— Моля те, постави я където трябва — каза тя. — Ръката си.

— Трябва ли?

— Не. Само ме притискай силно и се опитай да ме обичаш истински.

— Аз те обичам истински.

Точно тогава гондолата доста рязко сви наляво. Полковникът почувствува вятъра върху дясната си буза и каза със студените си очи, съзирайки очертанията на двореца:

— Сега си на завет, дъще.

— Но е прекалено скоро. Не знаеш ли какво чувствува жената?

— Не. Само това, което ти ми казваш.

— Благодаря ти, че каза „ти“. Наистина ли не знаеш?

— Не. Никога не съм питал.

— Тогава отгатни. И, моля те, чакай, докато преминем под втория мост.

— Пийни чаша от това — каза полковникът, пресегна се точно и умело за кофичката с шампанското и леда и отпуши бутилката, която Gran Maestro предварително беше отворил и й беше сложил тапа от обикновена бутилка. — За теб това е полезно, дъще. А и за несгодите, които всеки от нас има, за скърбите и нерешителността.

— Аз нямам никакви — каза тя, като говореше граматически правилно, както я беше учила гувернантката й. — Аз съм просто жена или момиче, или каквото и да било, постъпващо така, както не трябва. Хайде пак, моля те, сега отново съм на завет.

— Къде е сега островът, в коя река?

— Ти правиш откритието. Аз съм само една непозната страна.

— Не чак толкова непозната.

— Моля те, не бъди груб. И, моля те, нападай нежно и със същия устрем, както преди.

— Това не е устрем, а нещо друго.

— Каквото и да е то, каквото и да е то, докато все още съм на завет.

— Добре. Добре, щом искаш или се съгласяваш, за да не ме обидиш.

— Да, моля те.

Тя говори като нежна котка, макар че нещастните котки не могат да говорят, мислеше полковникът, но след това спря да мисли, и то за дълго.

Сега гондолата беше в един от страничните канали. Когато излезе от Канале Гранде, вятърът така я залюля, че гондолиерът трябваше да се премести, за да я уравновеси. Полковникът и момичето също се бяха преместили под одеялото, а вятърът нахлуваше диво под краищата му.