Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Портрете — каза той на момичето и на портрета, но нямаше никакво момиче, а портретът си остана, както беше нарисуван.

— Портрете, дръж своята проклета брадичка вдигната нагоре, за да можеш по-лесно да разбиеш сърцето ми.

Това наистина е прекрасен подарък, мислеше полковникът.

— Можеш ли да маневрираш? — попита той портрета. — Умело и бързо?

Портретът не каза нищо и полковникът си отговори:

— Знаеш дяволски добре, че тя може. Би те надхитрила по-изкусно в маневрите в твоя най-удачен ден, би се борила, там, където ти би… благоразумно.

— Портрете — каза той, — сине, дъще или моя единствена, истинска любов, или каквото и да си. А ти знаеш какво си, Портрете.

Портретът, както и преди, не отговори. Но полковникът, сега отново генерал, рано сутринта, единственото време, когато чувствуваше увереност в себе си — затова му помагаше и изпитата „Валполичела“, знаеше така сигурно, сякаш е прочел резултатите от третия „Васерман“, че нямаше… в портрета, и се срамуваше от грубостта, която бе проявил към него.

Дявол да го вземе, днес ще бъда най-доброто момче, което си срещал. Можеш да кажеш това на шефа си.

Портретът, напълно в своя стил, остана безмълвен.

Навярно би проговорил на някой кавалерист, мислеше генералът, защото сега той имаше две звезди и те тежаха на раменете му и се белееха на помътнялата от издраскване червена плочка, поставена на предницата на джипа. Никога не беше ползувал щабни автомобили, нито полубронирани коли с всичките им пясъчни торби.

— Върви по дяволите, Портрете — каза той, — или си вземи Т.С. карта от универсалния свещеник, който служи на всички нас с различните религии. Тя сигурно ще ти свърши работа.

— Върви по дяволите — изруга Портретът, без да проговори. — Ти, долнопробен войнико!

— Добре — отговори полковникът, защото сега той отново беше полковник и се беше отказал от всички свои бивши чинове. — Обичам те много. Но не бъди груб с мене. Обичам те много, защото си хубав. Но повече обичам момичето, милиони пъти повече, чуваш ли?

Портретът не даде никакъв знак, че е чул и полковникът се отегчи.

— Ти си в неподвижно положение, Портрете — каза той. — Със или без рамка. А аз ще маневрирам.

Портретът си остана така безмълвен, както и преди, когато портиерът го внесе в бара и с помощта на младшия келнер го показа на полковника и момичето.

Полковникът го погледна и видя, че сега, когато светлината беше добра или почти добра, той беше беззащитен.

Видя също, че това беше портретът на неговата собствена, истинска любов и каза:

— Съжалявам за всички глупости, които говоря. Не искам никога да бъда брутален. Навярно и двамата ще поспим малко, ако имаме късмет, а после твоята собственичка може би ще позвъни по телефона.

А не е изключено и да дойде, мислеше той.

Камериерът пъхна „Газетино“ под вратата и полковникът безшумно го взе веднага, след като вестникът премина през пролуката.

Той го пое едва ли не от ръката му. Не обичаше камериера, защото един ден го бе заварил да тършува в куфара му. Полковникът беше излязъл, но му се наложи да се върне, за да вземе забравеното шише с лекарство, а камериерът почти беше преровил куфара му.

— Мисля, че в този хотел не върви човек да извика: „Горе ръцете!“ — бе казал полковникът. — Но ти излагаш вашия град.

Мъжът, облечен в жилетка на райета, с фашистка мутра, мълчеше и полковникът го беше подканил:

— Продължавай, момче, претърси и останалата част. Аз не нося военни тайни при тоалетните си принадлежности.

Оттогава приятелството им стана съмнително и полковникът се забавляваше, опитвайки се да поема безшумно сутрешния вестник от ръката на мъжа в раираната жилетка веднага щом чуеше или видеше, че вестникът се показва изпод вратата.

— Е, добре, днес ти спечели, негоднико — каза той на най-добрия венециански диалект, който можа да си припомни в този ранен час. — Иди да се обесиш.

Но те не се бесят, мислеше той. Просто са длъжни цял живот да пъхат вестници под вратите на хората, които дори не ги мразят. Сигурно е доста труден занаят да си бивш фашист. Може пък да не е бивш фашист. Знае ли човек.

Не мога да мразя фашистите, мислеше той. Дори и фрицовете, защото, за нещастие, съм войник.

— Слушай, Портрете — каза той, — трябва ли да мразя фрицовете само заради това, че ги избиваме? Трябва ли да ги мразя като войници и като човешки същества? Според мен — прекалено лесно решение.