Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Е, добре, Портрете. Забрави, че съм те питал. Забрави го. Не си още достатъчно възрастен, за да знаеш дали е така. Ти си с две години по-млад от момичето, което изобразяваш, а тя е по-млада, но и по-стара от ада — доста древно място.

— Слушай, Портрете — каза той, осъзнавайки, че отсега нататък, докато е жив, ще има на кого да говори през ранните часове, когато се събуди.

— Слушай какво ти казвам, Портрете, хайде да пратим по дяволите моя въпрос. Още си прекалено млад, за да знаеш. Това е едно от нещата, за които не трябва да се говори, дори когато са верни. Има много неща, които не мога никога да ти кажа и може би така е по-добре за мене. Вече почти е дошло времето и за мене нещо да е добре. Какво мислиш, че би било добре за мене, Портрете?

— Какво става, Портрете? — попита го той. — Огладняваш ли? Защото аз огладнях.

Натисна звънеца за келнера, който носеше закуската.

В следващите няколко часа телефонен разговор нямаше да има — той знаеше това, макар че светлината беше много силна и всяка вълна в Канале Гранде се виждаше, натежала от вятъра, с оловен цвят, а приливът разливаше вода върху стъпалата на пристана пред двореца, точно срещу стаята му.

Младите спят здраво, мислеше той. Те заслужават това.

— Защо трябва да остаряваме? — попита той келнера, който беше влязъл със стъкленото си око и менюто.

— Не знам, господин полковник. Предполагам, че това е естествен процес.

— Да, и аз мисля така. Яйца на очи. Чай и препечен хляб.

— Не искате ли нещо американско?

— Всичко американско, без мене, да върви по дяволите. Gran Maestro дойде ли?

— Той получи вашата „Валполичела“ във fiascos по два литра, а аз донесох тази гарафа с вино.

— Това се казва човек! Господи, как бих желал да му дам един полк!

— Не мисля, че би го искал в действителност.

— Да — съгласи се полковникът. — И аз самият не го искам в действителност.

Полковникът закуси, без да бърза, като боксьор, който е бил ударен лошо, чува „четири“ и знае как да си почине през останалите пет секунди.

— Портрете — каза той, — и ти също трябва да се отпуснеш.

— Единственото нещо, което ще ти се отдаде трудно. Това в, живописта се нарича статичен елемент. Разбираш ли, Портрете, почти в нито една картина, имам предвид най-вече живописта, няма движение. В някои има, но те са много малко.

— Бих искал собственичката ти да е тук и тогава щеше да има движение. Как може момичета като тебе и нея да знаят много неща, когато са толкова дяволски млади, и да бъдат така красиви?

— У нас, щом едно момиче е наистина хубаво, то непременно е от Тексас и може би, ако ти провърви, ще е в състояние да ти каже кой месец на годината е, но в замяна на това всички могат да броят добре.

— Учат ги да броят, да държат събрани краката си и да си навиват косата. Понякога, Портрете, заради греховете си, ако имаш грехове, трябва да опиташ да спиш с момиче, което е навило косата си, за да бъде хубаво на другия ден, не същата вечер. Те никога не бяха хубави същата вечер, а на другия ден, когато за тях имаше конкуренция.

— Момичето Рената, което ти изобразяваш, сега спи, без да е правила някога нещо с косата си. Спи с разрошена върху възглавницата коса и за нея тя е една великолепна, тъмна, копринена досада, която едва се сеща да сресва, независимо, че гувернантката й я учи да прави това.

Гледам я по улицата как крачи грациозно с дългите си крака, а вятърът прави каквото си иска с косата й, с истинските си гърди под пуловера, а след това виждам нощите в Тексас и кичурите коса, навити на ролки и закрепени с фиби.

— Не ме обвързвай с изкуствени къдрици, любима моя — каза той на Портрета, — а аз ще се опитам да ти се отплатя с кръгли, тежки, звънки сребърни долари или с друго нещо.

Не трябва да ставам груб, мислеше той.

А след това каза на портрета (сега в съзнанието му той не беше изписан с главна буква):

— Ти си така дяволски красив, че ми призлява. Също си и изкушение, което може да вкара човек в затвора. Сега Рената е с две години по-голяма. Ти нямаш седемнадесет.

Защо не може тя да е моя, да я обичам, да съм нежен с нея, никога да не съм груб, нито лош и да имаме петимата синове, които ще отидат в петте краища на света, където и да е това! Не знам. Какво да се прави, ние сами изтегляме картите. Не искаш ново раздаване, нали?

Не. Картите се раздават веднъж, ти ги вземаш и ги разиграваш. По дяволите, аз зная как да ги разиграя, ако изобщо изтегля нещо, каза той на портрета, който остана безучастен.