Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

И започнаха да ги изреждат: кмета на града, съветниците, съдиите, всички до един. Слушах, без да чувам — мрачен, с тежест на сърцето. Сигурно са вършели всичко онова, за което ги обвиняваха, но толкова отдавна са започнали да го вършат, че вече не са виждали в деянията си нищо противозаконно. А дори и невинни да бяха, нямаше начин да ги оправдаят преди местните избори, а и да те оправдаят, обвинението ще го помнят, докато си жив. Обсадени бяха от всички страни. И сигурно са го очаквали. Слушах дали ще споменат и Стоуни, но явно беше се спазарил да свидетелства срещу личен имунитет. Нищо чудно, че се чувстваше тъй наранен и самотен.

Мери стоеше в рамката на вратата и също слушаше.

— Е! — рече. — Отдавна не се е случвало нещо толкова вълнуващо. Смяташ ли, че е вярно, Итън?

— Няма никакво значение. Работата не се заключава в това.

— Интересно какво би казал господин Бейкър?

— Той замина на почивка. Всъщност и на мен ми е интересно да знам какво чувства той.

Алън започна да става неспокоен, тъй като му бяха прекъснали музиката.

Покрай новините, вечерята и миенето на чиниите отложихме проблемите по пътуването дотогава, докато не стана прекалено късно както за вземането на каквито и да било решения, така и за по-нататъшни сълзи и кавги.

Легнах си и пак целият се разтреперих. Студената, безстрастна свирепост на атаката направо смразяваше топлата лятна нощ.

— Целият си настръхнал, скъпи — отбеляза Мери. — Да не си пипнал някой вирус?

— Не, фантазио моя, просто май чувствам онова, което изживяват и онези хора. А те сигурно се чувстват отвратително.

— Престани, Итън. Не можеш да се нагърбваш с проблемите на всички останали.

— Явно мога, щом го правя.

— Съмнявам се, че от теб изобщо може да излезе бизнесмен. Прекалено чувствителен си, Итън. Но това не е престъпление от твоя страна.

— Аз пък си мислех, че все ще е… някакво всеобщо престъпление.

— Не те разбирам.

— И аз не съм особено наясно, обич моя.

— Ех, защо няма някой, който да остане с тях.

— Повтори, ако обичаш, моя аквилегио! 67 67 Aquilegia (лат.) — кандилка. — Б.пр.

— Откога ми се е приискало да заминем някъде само двамата. От цяла вечност не ни се е случвало.

— И при двама ни самотните възрастни женски родственици са кът. Що не можем да си консервираме някоя или да я осолим и сложим за туршия за известно време. Напъни мозъка си, Мери, Мадона моя. И аз изгарям от желание да съм само с теб в някое непознато място. Да се разхождаме нощем по дюните, да плуваме голи на лунна светлина и да се боричкаме в папратово ложе.

— Знам, скъпи, знам. Знам колко тежко ти е открай време. Не си мисли, че не знам.

— Прегърни ме здраво тогава. И дай да измислим нещо.

— Още трепериш. Студено ли ти е?

— Студено и топло, пълно и празно — и уморено.

— Ще се помъча да измисля нещо. Обещавам ти. Обичам ги, разбира се, но…

— Знам, а аз ще мога да си сложа папийонката…

— Дали ще ги задържат в полицейския арест?

— Ех, стига да можеше…

— Онези хора имам предвид.

— А, тях — не. Не се налага. Дори не могат да ги разпитат преди идния вторник, а четвъртък е изборен ден. За това е цялата дандания.

— Голям циник си станал, Итън. Преди не беше такъв. Ще трябва да се махнем, ако ще станеш циничен, понеже… онова не беше шега, по начина, по който го каза. Знам кога се шегуваш. Но това го каза най-сериозно.

Обзе ме страх. Бях станал прозрачен. А не биваше.

— О, госпожице Мишчице, ще се омъжиш ли за мен?

А Мери отвърна:

— Охо! Охо!

Внезапният ми страх, че съм станал прозрачен, бе страшно силен. Бях успял да си внуша, че очите не са огледало на душата. Някои от най-смъртоносните женчета-чудо, които съм срещал, имаха ангелски личица и очички. Има една порода, способна да чете през кожа и кости чак до вътрешността ти, но те са по-редки. Повечето хора изпитват любопитство най-вече към себе си. Навремето едно канадско момиче от шотландски произход ми разправи една история, която й влязла под кожата, а разказът й я вкара и под моята. Когато растяла и имала чувството, че всички очи са вперени в нея, при това не благосклонно, което я карало първо да се изчервява, после да реве, и пак отначало, дядо й от шотландските планини веднъж я скастрил: „Нямаше да се притесняваш от това, какво мислят хората за теб, ако знаеше колко рядко го правят.“ Тези му приказки я излекували, а лично мен ме убедиха, че няма да съм обект на всеобщо внимание, понеже са самата истина. Но Мери, която обикновено обитава къща от цветя, които сама е отгледала, бе дочула някакъв тон, усетила пронизващ вятър. И това представляваше опасност, поне докато не мине утрешния ден.