Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

— А-а! — въздъхна доволно и остави кутията върху тезгяха.

— Заминаваме на пътешествие.

— Горкият човечец. Къде?

— Не знам. Още не сме се сбили по въпроса.

— Нещо става. Имаш ли представа какво е?

— Подскажи ми.

— Не мога. Просто го усещам. Косата по тила ми направо настръхва. А това е безпогрешен признак. Всички действат леко извън синхрон.

— Може пък само да ти се струва.

— Може. Обаче господин Бейкър досега не е ходил на почивка. Този път адски бързаше да се измъкне от града.

— Ти провери ли сметките? — изсмях се.

— Искаш ли да знаеш истината? Проверих ги.

— Майтапиш се.

— Навремето познавах един началник на поща. В малък град. Там при него работеше едно хлапе на име Ралф — русо, очилато, с дребна брадичка и с аденоиди колкото адамова ябълка. Та същия този Ралф го изкараха, че крал марки — ама купища марки, ти казвам, за към хиляда и осемстотин долара. Нищо не можа да направи. Беше си хлапе.

— Искаш да кажеш, че не ги е вземал той?

— И да не е, все едно, че ги е вземал. Затова съм нащрек. Доколкото зависи от мен, няма да им дам да ме олепят.

— Затова ли досега не си се оженил?

— Ами, като се замисля, ей, Богу, това ще трябва да е една от причините.

Сгънах престилката и я пъхнах в чекмеджето под касовия апарат.

— Това, да подозираш хората, отнема много време и усилия, Джои. Толкова свободно време аз лично нямам.

— Щом работиш в банка, си длъжен. Достатъчно е веднъж да загубиш. И някой да пошепне някому за това.

— Да не искаш да кажеш, че и ти ги подозираш?

— Превърнало се е в инстинкт. И при най-малкото отклонение от нормата в главата ми звънва звънец.

— Що за начин на живот. Кажи ми, че не говориш сериозно.

— Май е така. Просто си помислих, че ако си подочул нещо, няма начин да не ми кажеш — в смисъл, при условие че ме засяга, де.

— Според мен бих разказал на всички всичко, което знам. Сигурно точно затова никой нищо не споделя с мен. Към вас ли си тръгнал?

— Не. Намислил съм да похапна отсреща.

Изгасих предното осветление.

— Ще имаш ли нещо против да излезеш през задната уличка? Виж какво, утре сандвичите ти ще ги направя още преди да е нахлула тълпата. Един с шунка, един с кашкавал, с ръжен хляб, маруля плюс майонеза, нали? И литър мляко.

— Трябва да постъпиш на работа в някоя банка — рече Джои.

Предполагам, че не се чувстваше по-самотен от останалите единствено защото живееше сам. Разделихме се пред входа на „Фоурмастър“ и за миг ми се прищя да вляза с него. Имах чувството, че у дома ме очаква някаква бъркотия.

Така се и оказа. Мери вече бе планирала маршрута. Близо до Монток Пойнт има едно ранчо за туристи с всичките му там салтанати, които се виждат в така наречените уестърни за възрастни. А е известно с това, че е най-старото говедовъдно ранчо в Америка — основано, преди още да са открили самия Тексас. Първото му разрешително било издадено от английския крал Чарлз II. Първоначално стадата, предназначени за Ню Йорк, се угоявали в ранчото, а краварите били избирани по жребий, като членове на съдебно жури, за ограничен срок на служба. До наше време, разбира се, са стигнали само сребърни шпори и разни други каубойски джунджурии, но червените говеда и до днес пасат по бърдото. Мери реши, че ще е хубаво да преспим неделя през нощта в една от гостните на ранчото.

Елън настояваше да сме отишли в Ню Йорк, да отседнем в хотел и да прекараме и двата дни на Таймс Скуеър. Алън пък реши, че не му се ходи абсолютно никъде. Това е един от начините му да привлича внимание и да доказва, че все още съществува.

Къщата вреше от емоции: Елън ронеше бавни, тежки, сочни сълзи; Мери — изморена и зачервена от безсилие; Алън седнал нацупен и усамотил се с надуто в ухото транзисторче — някаква тътнеща и виеща песен за любов и изоставеност е глас, граничещ с истерията: „Обеща да си вярна, но после реши сърцето ми предано на пода да стъпчеш ти.“

— Почти съм на път да се откажа — обяви Мери.

— Те просто се мъчат да ти помагат.

— Имам чувството, че се чудят как повече да ме дразнят.

— Никога не правим каквото аз искам — подсмърчаше Елън.

Във всекидневната Алън наду звука: „Сърцето ми предано на пода да стъпчеш ти.“

— Хайде да ги заключим в мазето и да заминем само двамката, каротинче мое.

— Честно казано, на този етап това май е единственото ми желание. — Наложи й се да повиши глас, за да надвика тътнещия рев на сърцето ми предано.

Без каквото и да било предупреждение ме обзе някакъв страшен гняв. Извърнах се и закрачих решително към всекидневната с намерението да разкъсам сина си на парченца, да хвърля преданото му телце на пода и да го стъпча. Но в мига, в който минавах през вратата, музиката замлъкна. „Прекъсваме предаването, за да ви съобщим извънредна новина. Днес следобед лица от управата на Ню Бейтаун и на окръга Уесекс получиха призовки да се явят пред голямо жури по обвинения, простиращи се от опрощавания на глоби за пътнотранспортни нарушения до получаването на подкупи и комисиони по договори, възлагани от градската и окръжната управа…“