Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Новото пристанище бе по-оживено. Наети под наем корабчета бяха привързани досами кея и качваха пасажери — обезумелите летни риболовци, които си плащат таксата и заливат палубите с риба, а после цял следобед се питат плахо какво ще правят с всички тези чували, кошове и камари от спари, тетраодони, морски лястовици, та дори и с удължените акулки, на които предстои да бъдат алчно разкъсани, да умрат и да бъдат хвърлени на кръжащите чайки. Чайките се струпват на цели ята и чакат; известно им е, че на летните рибари ще им призлее от цялото изобилие. Че кой би седнал да чисти и остъргва от люспите цял чувал риба? Раздаването даром на риба е по-трудно дори от ловенето й.

Заливът бе вече тих, сякаш бе от нефт, а отгоре му се изливаше месинговата светлина. Цилиндричните и конусовидните буйове 64 64 На излизане от пристанище плавателният канал се маркира отляво с цилиндрични зелени буйове (шамандури) с нечетни номера, а отдясно — с конусовидни червени буйове с четни номера. — Б.пр. описваха неподвижно двете страни на канала и всеки един имаше свой огледален близнак във водата под себе си.

Свърнах покрай пилона за знамето до паметника на загиналите във войната и намерих името си в списъка на завърналите се живи герои, изписано с вдлъбнати посребрени букви — „Кап. И. А. Холи“, — а под него, с позлатен шрифт — имената на осемнадесетте нюбейтаунци, които останаха на бойното поле. Имената на повечето от тях ми бяха познати, а навремето познавах и самите мъже — неразличаващи се по нищо от останалите тогава, но днес различни, позлатени. За миг ми се прищя и аз да съм сред тях, по-нисшите чинове; и аз, кап. И. А. Холи, да съм позлатен сред събраните и позлатени накуп мърлячи и симуланти, страхливци и герои. Смелите не само падат убити — дори шансовете им да ги убият са по-високи.

Дебелият Уили пристигна, паркира до паметника и извади от съседната седалка знамето.

— Здрасти, Ит — рече. Закачи го за медните халки и го вдигна бавно до върха на пилона, където то провисна като обесен човек. — Едва успя да се класира — каза леко задъхано Уили. — Добре го огледай. Още само два дена му остават, после започваме да вдигаме новото.

— С петдесетте звезди ли? 65 65 Хавайските острови стават петдесетият щат на САЩ на 21 авг. 1959 г. — Б.пр.

— Точно така. При това е найлоново, жестока работа — хем два пъти по-голямо от това тук, хем поне два пъти по-леко.

— Как върви работата, Уили?

— Не мога да се оплача, ама ми писна. Около славния празник Четвърти юли винаги е лудница. А сега, както се пада в понеделник, ще има още повече катастрофи, сбивания и пияни — пияни от други градове, имам предвид. Искаш ли да те откарам до магазина?

— Не, благодаря. Трябва да мина през пощата, а после мислех да пия някъде едно кафе.

— Добре де. Пак ще те откарам. И кафе бих те почерпил, ама Стоуни се е вкиснал донемайкъде.

— Какво го е прихванало?

— Отде да го знам. Запиля се нанякъде за два-три дни и се върна зъл, та чак увълчен.

— Къде е ходил?

— Нищо не каза, ама се е натопорчил яката. Ще те изчакам да си вземеш пощата.

— Няма смисъл, Уили, ще трябва и да адресирам няколко плика.

— Как кажеш. — Даде на заден ход, после се отдалечи мазно по главната.

В самата поща бе още сумрачно, а подът бе току-що намазан, та имаше табела „ВНИМАНИЕ! ХЛЪЗГАВ ПОД“.

Семейството ни открай време, още откакто открили старата поща, ползваше кутия номер 7. Набрах G 1/2 R и извадих куп планове и обещания, адресирани „До собственика на пощенската кутия“. Нищо друго освен пълнеж за кошчето за боклук. Тръгнах по главната с намерението да пийна едно кафе, но в последния момент реших, че не искам или че не ми се приказва, или… нямам представа защо. Просто не ми се влизаше в кафенето на „Фоурмастър“. Боже мой, как може човек никога да не знае какво иска… ама то и за жените май важи същото?

Премитах тротоара, когато господин Бейкър изтиктака от „Брястова“ и влезе за церемонията с ключалката с часовниковия механизъм. И подреждах апатично пъпешите по стелажа до входа, когато пред банката спря старомодният боядисан в зелено брониран автомобил. Отзад изскочиха двама въоръжени като командоси и понесоха сиви чували с пари към банката. След десетина минути излязоха, качиха се в обшитата с нитове крепост и си заминаха. Предполагам, че са изчакали Морфа да ги преброи, а след това господин Бейкър да провери и да им издаде разписка. Това, да се занимаваш с пари, е голяма врътня. Както казва Морфа, направо може да ти писне от чужди пари. А ако се съдеше по размера и теглото на чувалите, банката явно очакваше солидно теглене на пари преди дългия празник. Ако бях някой обикновен обирджия на банки, точно сега щях да нападна. Да, ама аз не бях обикновен обирджия. Бях се вслушал подробно в мъдрите слова на приятелчето ми Джои. Сигурно е щял да успее, ако е имал желанието. И много се чудех защо не го е направил — просто ей така, колкото да изпита теорията си.