Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

„Реших да напиша тази книга за синовете си. Сега те са още малки момчета и едва ли някога ще разберат от какво са били създадени, ако аз не им го кажа. Те няма да я четат сега, а когато пораснат, когато болките и радостите вече са ги поомачкали. И ако книгата е адресирана към тях, толкова по-добре. Ще ми се да знаят как е било, искам направо да им го кажа и може би като го казвам на тях, говоря открито и с другите. Ако пишеш за някакво огромно, ала неясно множество, можеш да изпаднеш в измишльотини, но като се обръщам към двете си момчета, които ще възмъжеят, преди да са прочели книгата, мисля, че е нужно да говоря направо, ясно и просто. Сега те нямат никакъв опит в света на литературата, не познават като нас великите истории на света. Затова ще им разкажа най-голямата, може би най-великата от всички истории — за доброто и злото, за силата и слабостта, за любовта и омразата, за хубостта и грозотата.“

Той не беше преувеличил, излагайки тази категорична позиция пред своя дългогодишен редактор и приятел Пат Ковичи в деня, когато захваща да пише своя най-обемист роман, „На изток от рая“. Защото тези двоици са били всякога в сърцевината на неговите човешки и творчески интереси, те са определяли хоризонтите на гражданския му патос и писателската му съдба, този трагично-величав разказ, почнал се нейде в небесните пасбища на калифорнийската Дълга долина, преминал през стачки на ябълкоберачи, биологични лаборатории, лъкатушил подир бричките на оклахомските преселници, в бараките на най-унищожителната война и едва не прекъснал в хеликоптера над виетнамската джунгла. Разказът, който е в същност биографията на Джон Стайнбек.

Джон Стайнбек излиза на американската литературна сцена тъкмо в момент, когато декорите се рушат, за да бъдат подменени с нови за следващото действие; когато изпълнителите на много от традиционните роли се виждат принудени да напуснат рампата, а в кръговете на прожекторите се появяват нови лица. Това, че Съединените щати излизат от Първата световна война като страна-победител, още не е гаранция, че военновременният разцвет в промишлеността, довел до значителни печалби за капиталистическата върхушка, ще се закрепи като икономически стил и ще продължава да осигурява по-нататъшното стопанско благополучие. Както ще стане двайсет години по-късно, по време на Втората световна война, и в края на 20-те години безработицата временно е ограничена, на пръв поглед дори няма сериозни причини за дълбоки конфликти в деликатното уравнение труд-капитал. Работа има уж за всички, следвоенният просперитет на САЩ е сякаш период, чиито край не се вижда. Но едновременно с това, едновременно с надеждите на човечеството, че след преминаването на бурята ще настъпят мирни и съзидателни години, едно след друго започват да се редят събития, понякога наглед случайни, ала твърде злокобни в историческата си проекция.

През януари 1919 г., когато седемнайсетгодишният Джон Стайнбек влиза в Станфордския университет, заедно с откриването на мирната конференция в Париж са застреляни Роза Люксембург и Карл Либкнехт. На следващата година, когато се учредява Обществото на народите, в Брейнтрий (Масачузетс) са арестувани Сако и Ванцети, чиято скандална присъда ще се изпълни цели седем години по-късно. След удавената в кръв стачка на миньорите в Херин (Илинойс) Лий де Форест показва в нюйоркския театър „Риволи“ първия говорящ филм, но едновременно (годината е 1923) генерал Лудендорф и Адолф Хитлер извършват своя „бирен пуч“ в Мюнхен. И докато в 1925 г., когато Стайнбек напуска университета, без да го завърши, с договора от Локарно Германия се съгласява да демилитаризира Рейнската област, в Дейтън (Тенеси) учителят Джон Скупс е призован пред съда, задето е преподавал еволюционната теория. Напечатал вече няколко разказа в станфордското литературно списание „Спектейтър“, Стайнбек по това време вече е почнал работа върху първото си по-значително произведение — „Златната чаша“. По това време САЩ изпращат морската си пехота в Никарагуа и Китай, все с цел „да гарантира интересите“ на Вашингтон. Капитан Линдберг прелита на 20–21 май 1927 г. разстоянието от Ню Йорк до Париж и президентът Кулидж го обявява за полковник. И докато драпираният в бяло, синьо и червено Ню Йорк посреща героя с френетични възторзи, на 40 мили 1 1 Миля (сухопътна) — мярка за дължина, равна на 1609 м. северно от Лос Анджелос язовирът „Сейнт Франсис“ се пропуква, отнема стотици животи и залива огромни площи обработваема земя. Отново изпълнено с надежди, човечеството следи със затаен дъх как 62 държави подписват прочутия пакт Келог-Бриан, с който войната се осъжда като инструмент на политиката (август 1928 г.), и сякаш в потвърждение на мисълта, че земята е твърде малка, за да бъде и занапред разкъсвана от кръвопролития, 59 души обикалят света с дирижабъла „Граф Цепелин“.