Джон Стайнбек: Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

„Небесните пасбища“ определя завинаги реалистичния подход на автора при изобразяването на американската действителност с нейните присъщи „американски мечти“, провинциализъм, но и нравствено безплодие, което е в състояние да превърне и най-райското място в духовна пустиня. Реализмът на Стайнбек, както ще отбележи известният критик Алфред Кейзин, показва „ужаса и безпорядъка на съвременното американско битие“. И тъй като тази книга е нещо като програмен документ, сочещ посоките на Стайнбековите интереси в условията на утежняващата се социална криза на 30-те години, консервативната американска критика не съумява да забележи и да оцени нейните реалистични достойнства, обявява за примитивни и нейната форма, и нейните герои, и техните проблеми. Но ако в историите, които Стайнбек разказва, има някакъв примитивизъм, това е по-скоро примитивизмът на действителността, на живота, какъвто са принудени да водят земеделците в Калифорния — доста по-различен от този на все още независимите фермери в източните щати. В Калифорния фермерът е по-скоро безправен фабричен работник (той е изполичар, арендатор, наемен ратай под властта на едрите компании и банки), а не фермер, който е господар на земята си. И неговият примитивизъм, много по-често наивитет, е резултат от неизбежната премазваща експлоатация, свойствена за големите аграрни и промишлени корпорации, и от пълната зависимост на нямащите.

След излизането на тези книги Стайнбек пише поредица разкази, бъдещи части на повестта „Червеното пони“, които след време ще излязат в сборника „Дългата долина“ (1938). Животът му не се е променил особено, славата е още далеч, родителите на жена му все тъй помагат, с каквото могат. В Монтерей Стайнбек също живее на улица Консервна, където се намира и Тихоокеанската лаборатория на Едуард Рикетс, когото всички наричат Док (съкращение от доктор). На тази улица са наредени консервни фабрики, малки дюкянчета и невзрачни кръчмици, запустели места, рибарски и моряшки сборища, в които срещу дребна сума човек може да намери измамната топлина на женска ласка. Стайнбек често гостува на Док и надълго разговаря с бездомните пайсаноси и презряната от благодетелните граждани „паплач“ на крайбрежието, докато приливът се блъска между дървените подпори на дъсчените бараки. Оттук по света ще тръгнат много книги и герои: хубави и грозни, смешни и противоречиви, трагични, сърцати и нещастни.

Първата от тези книги е „Тортила Флет“. Роман или повест, тя е първата му творба, която произвежда сензация в литературния свят на Щатите. Жанрово и естетически тя може да се категоризира като нещо средно между романтична идилия и комична епопея в осъвременен вариант. Сам Стайнбек я определя по следния начин: „Лека и, струва ми се, занимателна, но заедно с това изцяло истинска история, макар че никой, който не познава живота на нейния персонаж, не би повярвал в нейната истинност.“ Разбира се, достоверността засяга само прототиповете на романа, докато нас много повече ни интересува скритото в ядрото му послание. Редица от случките, които стават във въображаемия квартал Тортила Флет, са наглед нелепи като в буфонада, но в тъканта на разказа има толкова много горчивина и антибуржоазен патос, че с право мнозина смятат книгата за един от възловите подстъпи към „Гроздовете на гнева“. Доброволното съдружие на бедните и безгрижни пайсаноси (потомци на испанци, мексиканци и индианци, живеещи по западния бряг на САЩ) е противопоставено на пуритански благоприличното общество, което напразно се мъчи да наложи на бездомните скитници своите норми и ценностна система. Историята на Дани и неговите приятели е на повърхността си весела и лековата — момчетата просят, сегиз-тогиз открадват, нищо не работят, те са едва ли не обществени паразити. Но тяхното „безнравствено“ и хедонистично съществуване е в рязък контраст с материалистичните стандарти на буржоазна Америка: когато Дани получава в наследство две „къщи“ (по-скоро колиби), приятелите му изведнъж откриват с ужас, че тази собственост ненадейно е променила характера му, че дори се е изписала на лицето му, че покрай това и те вече никога няма да бъдат тъй безгрижни, каквито са сега. (Стайнбек неведнъж споделя своето убеждение, че богатството бавно, но сигурно убива, че натруфено с щраусови пера и злато, обществото на заможните моралисти е осъдено, подобно на праисторическите чудовища, на изчезване.) Писателят съзнателно прави аналогия между нехранимайковците от Тортила Флет и рицарите на Кръглата маса, които по същия начин вече никога няма да са това, което са били. В съприкосновението на чистия и честен, макар и по своему, човек със собствеността се заражда и неговата гибел. И Дани наистина умира в битката с един незнаен Неприятел, а приятелите му „бавно се отдалечиха, всеки поотделно, само по своя път“. И наистина, как може да просъществува една групичка със свои морални ценности, които се основават на верността и честността, когато тя е в опозиция на едно филистерско общество? Това, че Стайнбек с „Тортила Флет“ започва все по-внимателно да изучава социално-икономическите конфликти на 30-те години, че несъзнателно се ориентира наляво в един период, когато трудовите маси в Америка бързо се революционизират, се доказва и от факта, че в 1935 г., когато книгата излиза, Търговската камара в Монтерей обнародва официална декларация, с която завява, че „такова място и такива хора, като описаните в романа, не съществуват“ и че всичко е измислено и лъжливо. (Същото ще се повтори в 1945 г. по повод „Улица Консервна“ — тогава освен Търговската камара опровержение публикува и Сдружението на рибните фабриканти в Монтерей.)