Джон Стайнбек - Бисерът

„В града разказват историята на големия бисер — как бил намерен и как бил отново изгубен. Разказват за рибаря Кино, за жена му Хуана и за детето им Койотито. Тъй като тази история се е разказвала много често, тя се е вкоренила в съзнанието на всеки човек. И както във всяка история, разказвана много пъти, която живее в сърцата на хората, в нея има само хубаво и лошо, само добро и зло, само черно и бяло и никакви полутонове.

Ако тази история е притча, може би всеки ще я разбере по своему и всеки ще види в нея собствения си живот. Но каквото и да представлява тя, в града разказват, че…“

Кино се събуди в предутринния мрак. Звездите още светеха и денят прозираше като бледа ивица светлина над източния хоризонт. Петлите вече пееха и свинете, станали в зори, бяха започнали неспирното си ровене из клонака и треските с надеждата, че някъде ще намерят нещо за ядене, което преди не са забелязали. Край колибата от клони, в гъсталака от дюни 1 1 Тюна — вид кактус, чиято родина са Антилските острови. — Б. пр. , чуруликаше и пърхаше с крилца ято малки птички.

Кино отвори очи и погледна първо белеещия се квадрат — входа на колибата, после вързаното за тавана сандъче, в което спеше Койотито. Накрая той изви глава към Хуана — жена си, която лежеше на рогозката до него, завила със син шал носа, гърдите и кръста си. И Хуана бе отворила очи. Кино не помнеше някой път да се е събудил и да не е срещнал погледа на Хуана. Тъмните й очи проблясваха като малки звездички. Тя го гледаше и това се случваше винаги когато той се събуди.

Кино чу лекия плисък на утринните вълни по брега. Техният щум бе много приятен — Кино отново затвори очи, за да слуша по-добре звучащата в ушите му музика. Може би така правеше само той, а може би и всички хора от неговото племе. Преди много години хората от неговото племе са били големи съчинители на песни и всичко, каквото виждали, мислели и вършели, се претворявало в песен. Това било много отдавна. Но песните се бяха запазили и досега. Кино ги знаеше до една, а нови песни нямаше. Това обаче не пречеше на всеки да си има своя собствена песен. Ето и сега в главата на Кино звучеше песен — ясна и тиха, и ако той я изпееше някому, би я нарекъл Песен на семейството.

Носа си Кино бе завил с края на одеялото, за да не диша влажния въздух. Очите му се устремиха към мястото до него, откъдето идваше лекият звук. Беше Хуана, която ставаше почти безшумно. Крачейки с мускулестите си боси крака, тя се приближи до сандъчето, в което спеше Койотито, наведе се и каза нещо нежно. Койотито погледна нагоре за миг, затвори очи и отново заспа.

Хуана отиде до издълбаното в земята огнище, отрина един въглен, почна да го разпалва, да чупи на ситно клонки и да ги слага в огнището.

Кино също стана и загърна с одеялото главата, носа и раменете си. Пъхна крака в сандалите и излезе да гледа изгрева на слънцето.

Той приклекна до вратата и зави с краищата на одеялото коленете си. Видя как високо в небето над Залива като ярки петна блеснаха малки облачета. При Кино дойде козата; тя го подуши и втренчи в него студените си жълти очи. Зад гърба му Хуана разпали въглена, лумна огън и огнени копия заизскачаха през цепнатината на колибата. Светлина като трептящ квадрат легна пред входа й. Една закъсняла нощна пеперуда се стрелна вътре, към огъня. Песента на семейството зазвуча зад Кино. Неин ритъм бе ритъмът на хромела 2 2 Хромел — ръчна мелница от два кръгли камъка с дървена дръжка на горния камък. — Б. пр. , на който Хуана мелеше царевица за сутрешните питки.

Сега вече бързо се развиделяваше: бледа светлина, руменина, сияние и накрая ослепителен пожар — слънцето заплува над Залива. Кино погледна надолу, за да предпази очите си от силния блясък. Той чу как Хуана разплесква питките и усети приятната им миризма в съда за печене. По земята пълзяха припряно мравки — големи, черни, с лъскави телца и малки, сивопепеляви, пъргави. С величието на бог Кино гледаше как една сивопепелява мравка отчаяно се мъчеше да се измъкне от капана, който й бе изровил в пясъка един мравояд. Мършавото страхливо куче се приближи до Кино и когато той го повика ласкаво, то се сви на кълбо до него, грижливо намести опашка над лапите си и леко положи глава върХУ козината. Кучето беше черно, със златистожълти петна над очите като вежди. Утрото беше най-обикновено и все пак никакво друго утро не можеше да се сравни с него.