Джон Стайнбек: Към един незнаен бог

Когато с Джон Стайнбек се влюбихме един в друг, той ме извеждаше на дълги разходки с колата из Северна Калифорния, по местата, известни сега като Страната на Стайнбек, и ми показваше земята, където е израснал, и кътчетата, които особено обичаше. Един ден мина с колата през зелена долина и влезе в град, наречен Салинас. Зави по „Сентрал Авеню“ и спря пред красива къща във викториански стил с огромни дървета, добре поддържана морава и цветя. Посочи към прозорец на първия етаж и каза:

— В тази стая съм се родил.

После посочи прозореца над него и добави:

— В тази стая пишех.

— Кога започна да пишеш? — попитах аз.

И Джон Стайнбек почти учуден отговори:

— Не помня кога не съм писал.

Вие, читателю, държите в ръцете си нещо, написано от него, и аз, вдовицата му, неговата съпруга през последните осемнадесет години от живота му, бих искала да споделя с вас спомените си за начина, по който пишеше, за местата, на които пишеше, за настроенията му, докато пишеше. Естествено не мога да ви кажа защо го е написал — това е тайната на всеки писател.

Тъй като участвах в издаването на книга с писмата му, знам някои неща за първите му стъпки, особено за годините на Голямата депресия, когато живеел в Пасифик Гроув, точно до улица „Консервна“ и близо до Монтерей. Живеел в малка стара къща с огромни дървета, която и досега принадлежи на семейство Стайнбек. Нямало пари за тетрадки и затова пишел на стари тефтери, останали от времето, когато баща му бил на общинска служба, и се хвалел, че купил от местния магазин шише „евтино мастило, което толкова дълго преседяло в склада, че било отлежало и гъсто като коняк «Наполеон»“. Още в началото започнал да води, както той го наричаше, дневник — коментари за времето, политиката и за онова, което възнамерявал да пише през деня. То било подготовка за предстоящата работа.

Сигурна съм, че ако пишеше в днешно време, щеше да обожава компютрите и щеше да се научи да ги използва. Тогава сядаше и пишеше книгите си с молив на бележници с жълти страници.

Слушала съм писатели да казват, че могат да пишат навсякъде, независимо къде. Е, за моя писател това имаше значение — кабинетът беше най-важната стая в дома. Бих искала да разкажа за някои от работните стаи на Стайнбек.

Когато се преместихме обратно в Ню Йорк, преди да се оженим, Джон живееше в малка мансарда с тераса на двадесетия етаж в сграда на Източна петдесет и втора улица. Оттогава е писмото до приятел: „Имам малка стая, малка кухня, легло и маса за игра на карти. Като прибавим бележниците и кутиите с моливи, това е всичко, от което се нуждая.“ Естествено, добави малко очарование — по негова молба приятелят му Уилям Уорд Бийчър нарисува прекрасни стенописи в малката стая. С пукването на пролетта засади миниатюрни дръвчета и цветя в саксии по края на терасата. Понякога, четиридесет години по-късно, се разхождам по улицата, поглеждам нагоре, виждам дърветата и си мисля дали са дръвчетата на Джон. Толкова хубави часове прекарахме там. Джон пишеше „Ярко сияние“, вечер си правехме барбекю на терасата, а Карл Сандбърг се отбиваше от време на време да хапне с нас и да посвири на китара.

Сключихме брак в края на декември. Джон писа на издателя си: „Ожених се за Илейн. След два дни се местим в красива малка къща на 72 улица, където ще имам стаи за работа и любов навсякъде около мен.“

Беше типична за Ню Йорк кафява тухлена къща на четири етажа с градина в задния двор. Джон си избра стая на последния етаж с изглед към двора, в чиито прозорци надничаха върховете на дърветата. Още преди да подредим мебелите, преди напълно да разопаковаме тенджерите, тиганите, дрехите и книгите, той се затвори и започна да пише „На изток от рая“. Най-сетне бе открил мира и спокойствието, необходими за „оная голяма книга, която възнамерявам да напиша — книгата, в която ще вложа всичко, което знам“.

Бързо навлезе в ритъм. Пишеше от ранна утрин до късен следобед. През останалото време подреждаше хралупата си. В едно писмо пише: „Разполагам с чертожна маса, за каквато винаги съм мечтал, и с удобен стол, подарен ми от Илейн.“ Скоро постави дърводелски тезгях до стената в стаята. Да, писателят беше и майстор Сръчко и сътворяваше дребни предмети от дърво и метал.

Трябва да знаете, читателю, че никога не влизах без покана в стаята, където пишеше. Защото тя беше неговото собствено малко царство. А освен това на кой му се ще някаква жена, вманиачена на тема чистота, да нахлува в стаята на мъж, вманиачен на тема безредие? От дъжд на вятър правеше голямо почистване. Тогава на вратата се появяваше бележка „Ден за почистване“. Това означаваше, че ме кани на чаша кафе, направено на собствената му кафемашина. Освен това обичаше да кани издателя си и други приятели, когато имаше време и стаята беше разтребена.