Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Джоузеф се изкачи до билото и погледна надолу към поляните на новото си стопанство. Там ветрецът гонеше сребърни вълнички из дивия овес, сините цветове на вълчия боб се протягаха като сенки в ясна лунна нощ, а маковете по склоновете на хълма се простираха като дебели слънчеви лъчи. Джоузеф спря и се загледа в дългите поляни, из които на групи се възправяха дъбовете, подобно на сенатори, избрани да управляват земята до живот. Под прикритието на дърветата реката прорязваше криволичещ път през долината. Две мили по-надолу, до огромния самотен дъб, се белееше петно — палатката, която бе разпънал и изоставил, докато узакони участъка. Загледан в долината, Джоузеф усети как тялото му се налива с горещите сокове на любовта. „Мое е“ — простичко си рече той. В очите му проблеснаха сълзи. Не можеше да се начуди, че това наистина му принадлежи. В душата си таеше нежност към тревата и цветята; чувстваше, че дърветата са негови деца, че земята е негово дете. За миг сякаш се понесе високо във въздуха с поглед, отправен надолу. — „Мое е — отново си каза. — И трябва да се грижа за него.“

Облачетата в небето се скупчваха на едно място. Цял легион се бе втурнал на изток, за да се присъедини към армията, която се събираше по хребета на хълма. Иззад планините на запад прииждаха сиви океански облаци. Вятърът изпъшка и с въздишка премина през клоните на дърветата. Конят леко се спусна по пътеката обратно към реката, като току вдигаше глава и душеше сладкия свеж аромат на идващия дъжд. Кавалерията от облачета отмина и сега огромна черна фаланга бавно напредваше откъм морето под звуците на тежкия гръмотевичен марш. Джоузеф потръпна от удоволствие при мисълта за предстоящото изстъпление. Реката се разбърза, но не пропусна припряно да размени някоя дума с камъните по пътя. И тогава заваля. Едрите капки лениво пльокаха по листата. Цялото небе тътнеше от гръмотевиците, като че се търкаляха бурета с муниции. Капките се смалиха, сгъстиха се и разпраха въздуха с откоси, които със съскане се забиваха в дърветата. След миг дрехите на Джоузеф подгизнаха и конят му лъсна от водата. В реката пъстървата поглъщаше объркани насекоми, а стволовете тайнствено заблестяха.

Пътеката отново се отклони от реката. Джоузеф наближи палатката. Облаците се отдръпнаха на изток, като да бяха завеси от сива вълна, и късното слънце заблещука по окъпаната земя, залъщя по стръковете трева и обсипа с искрици капките, полегнали в тичинките на дивите цветя.

Джоузеф стигна до палатката, слезе от коня, разседла го, разтърка с парцал мокрия му гръб и го пусна да пасе. После се изправи сред мократа трева. Залязващото слънце заигра по мургавите му слепоочия, а вечерният вятър разроши брадата му. Копнежът в очите му се превърна в ненаситност, когато плъзна поглед по дългата долина. Чувството за собственост премина в страст. „Моя е — ритмично повтаряше той. — Дълбоко навътре е моя, чак до сърцето на земята.“ Заби крака в меката почва. После екстазът отстъпи на острата болка на желанието и тя обля тялото му с горещи вълни. Хвърли се по корем на земята и притисна лице във влажните стъбла. Пръстите му на няколко пъти се вкопчиха в кичур трева и я изтръгнаха; бедрата яростно запулсираха от допира на земята.

Безумието го напусна. Потръпна от студ. Обзеха го недоумение и страх. Седна и изтри калта от устните и брадата си. „Какво беше това? — почуди се той. — Какъв бяс ме обзе? Нима желанието ми е толкова силно? — Опита да си спомни точно какво се случи. За миг бе усетил земята като своя жена. — Трябва да се оженя — рече си. — Тук ще съм прекалено самотен без жена.“ Усети умора. Тялото го болеше, сякаш бе вдигнал планина, а и моментът на страст го бе стреснал.

Стъкна малък огън пред палатката и си сготви простичка вечеря. С идването на нощта седна на тревата и загледан в студените бели звезди, долови дълбокия пулс на земята. Огънят замря. Останаха само въглените. Джоузеф дочу воя на койотите откъм хълмовете, долови писъците на малките кукумявчета, които прелитаха край него, усети забързаните стъпки на мишките из тревата. След малко медената луна се подаде иззад източния хребет. Преди да изплува над хълмовете, златното й лице надникна зад решетките от стволове. После острият черен връх на един бор се вряза в луната и се отдръпна, когато тя се издигна нагоре.

Дълго преди да се появят каруците с дървения материал, Джоузеф чу сладостното остро дрънчене на малките пискливи звънчета, кацнали върху хамутите, които предупреждаваха насрещните впрягове да се отдръпнат от тесния път. Джоузеф се бе измил и бе сресал брадата и косата си. Очите му изгаряха от нетърпение, тъй като не бе виждал жива душа цели две седмици. Най-после огромните впрягове излязоха иззад дърветата. Под тежкия товар конете едва пристъпваха по новия неотъпкан път. Водачът на първия впряг размаха шапка за поздрав и слънцето пробяга по токата. Джоузеф отиде да посрещне каруците и се покатери на високата капра на първата кола до водача — мъж на средна възраст. Късо подстриганата му груба коса бе бяла, лицето — кафяво, прилично на тютюнев лист. Той прехвърли поводите в лявата си ръка и протегна дясната.