Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Би могъл да потърпиш година — промълви най-сетне старецът. — Какво е една година, когато си на тридесет и пет. Ако изчакаш година, най-много две, сигурен съм, тогава няма да те спирам. Не си най-големият, Джоузеф, но винаги съм мислил, че ти трябва да получиш благословията ми. Томас и Бъртън са достойни мъже и добри синове, но винаги съм искал да благословя теб и ти да заемеш мястото ми. Не ме питай защо. В теб има повече сила, отколкото у братята ти, Джоузеф, повече сигурност, повече задълбоченост.

— Но, сър, на Запад вече разпределят земята. След три години е краят на века. Трябва само да живееш там година, да построиш къща, да разореш малко и земята е твоя. После никой никога не може да ти я отнеме.

— Знам. Чувал съм за това. И знаеш ли какво ще стане, ако заминеш веднага? Ще можеш само да пишеш как си и какво правиш. След година, най-много две… ами че аз ще дойда с теб. Стар човек съм, Джоузеф. Тогава ще бъда с теб през цялото време, над теб, на небето. Ще мога да видя каква земя ще избереш и каква къща ще построиш. Искам да знам, разбираш ли? Може даже да ти помагам от време на време. Ако се случи да загубиш някоя крава, ще ти помогна да я намериш. Като съм над земята, ще мога да виждам много надалеч. Защо не почакаш дотогава, Джоузеф?

— Земята ще свърши — упорито настоя Джоузеф. — Ако се забавя, добрата земя може да свърши. Жадувам за земя, сър — от нетърпение погледът му стана трескав.

Джон Уейн кимна, пак кимна и после придърпа шала плътно около раменете си.

— Разбирам — умисли се той. — Може би не е само припряност. Може би ще успея да те намеря и по-късно.

После по-твърдо рече:

— Ела при мен, Джоузеф. Сложи ръка тук, не — тук. Баща ми правеше така. Обичай толкова отколешен не може да бъде погрешен. Така, задръж ръката си тук.

Старецът склони беловласата си глава.

— Нека Божията благословия и моята благословия бъдат с моя син. Нека живее според Божиите закони. Нека бъде доволен от живота.

Той замълча за миг.

— Сега вече можеш да вървиш на Запад. Нямаш повече работа при мен.

Зимата не закъсня. Снегът бе дълбок, а въздухът толкова студен, че чак пробождаше. Цял месец Джоузеф се лута из къщата. Не му се щеше да напуска младостта, да изоставя материалните спомени от нея, ала благословията го бе откъснала от тях. Беше като гост и имаше чувството, че братята му ще се радват, когато си тръгне. Замина преди идването на пролетта. Тревата по хълмовете на Калифорния бе зелена, когато пристигна.

След доста скитане Джоузеф се озова в долината, известна като Нуестра Сеньора. Именно там регистрира участък. Когато пристигна, Нуестра Сеньора — дългата долина на името на Светата Майка в центъра на Калифорния — бе обагрена в зелено, златно, жълто и синьо. Равнината бе потънала в див овес и нацъфтял в светложълто синап. Река Сан Франсискито шумно течеше в каменистото си корито през пещерата, прорязана в малката тясна горичка. Два фланга на крайбрежната планинска верига заграждаха Нуестра Сеньора — от едната страна я пазеха от морето, от другата я закриляха от пристъпите на вятъра откъм по-обширната долина Салинас. На юг сред хълмовете, в дъното на долината, се образуваше дефиле и оттам реката тръгваше. Недалеч бяха църквата и градчето Нуестра Сеньора. Колибите на индианците се скупчваха около глинените стени на Божия дом и макар сега той често да беше празен, изображенията на светците поизтъркани, а част от керемидите да лежаха разхвърляни по пода, макар камбаните да бяха счупени, мексиканските индианци продължаваха да живеят наблизо, да почитат празниците си, да танцуват джота на утъпканата земя и да спят под открито небе.

След като регистрира участъка, Джоузеф се отправи към новия си дом. Под широкополата шапка очите му светеха от нетърпение и той жадно вдъхваше мириса на долината. Коланът на новите му джинси бе обшит от край до край с медни копчета. Носеше синя риза и елек с удобни джобове. Ботушите с високи токове също бяха нови, а шпорите блестяха като сребърни. Зададе се стар мексиканец, който тежко и тромаво вървеше към Нуестра Сеньора. Когато приближи Джоузеф, лицето му засия от радост.

— Да няма празник някъде? — вежливо попита той.

— Имам сто и шейсет акра земя в долината — щастливо се усмихна Джоузеф. — Ще живея там.

Очите на стареца светнаха при вида на пушката в калъфа, удобно прилепнал под крака на Джоузеф.

— Ако видиш сърна, сеньор, и ако я убиеш, спомни си стария Хуан.

Без да спира, Джоузеф се провикна през рамо: