Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Скоро трябваше да напуснем това прекрасно място и да се върнем в Ню Йорк и Саг Харбър. „Малката къщичка“ в града стана прекалено голяма, с прекалено много стълби, така че се преместихме в апартамент в същия квартал, високо във въздуха на тридесет и четвърти етаж, с чудесен изглед към Манхатън. Джон го обожаваше. Всъщност най-много обичаше Блъф Пойнт, нашето местенце в Саг Харбър на най-източната точка на Лонг Айлънд. Купихме го в средата на петдесетте — два акра земя в малко заливче, обградена от вода. Там имаше къщурка и една от малките спални се превърна в работната стая на Джон. Големият проблем беше, че независимо какво правеше, дали подостряше моливи, вареше кафе или се смееше на веселите откъси, които включваше в „Краткото царуване на Пипин IV“, го чувах не само аз, но и всеки попаднал наблизо човек. Въобще не можеше да се усамоти. Нито един писател не е в състояние да понесе това. Направи работен кът в задната част на огромния форд комби. Това доведе до доста усложнения. Първо, трябваше да се тапицира седалката така, че да е подходяща за тялото му, да се изработи и да се вгради сгъваемо бюро, като в същото време се измислят местенца за десетките моливи, бележници и справочници. Най-сетне всичко беше готово.

Започна да става рано, да откарва форда на четири мили в посока към Атлантическия океан и да паркира на някое тайно място на брега. Там изваждаше съд с горещо кафе и пишеше или, както се оказа, не пишеше. Първо, брегът, слънцето и морето го разсейваха твърде много. „Изкусяват ме“ — казваше той. Второ, всеки, който минеше по брега, се отбиваше да поприказва. Какво да се прави?

Оказа се, че този път постъпи по най-разумния начин, откакто създаваше работни кътове. Заедно с местен дърводелец построи малка къщичка на ръба на Блъф Пойнт — малка къщичка с шест страни, цялата в прозорци и с остър връх. (Защо точно с шест стени? Марк Твен имал къщичка с шест стени, където пишел.) Там бяха чертожната маса и столът, полиците със справочници, писмените принадлежности и всички тайнствени неща, от които се нуждаеше. Около къщата засади рози и бръшлян и те плътно я обгърнаха. Нарече я Островът на радостта — последния дом на Ланселот. Този едър, мускулест мъж от Запада на средна възраст — не беше ли самият той Ланселот?

Как само обичаше Острова на радостта. Тук беше сам. Тук можеше да погледне през прозореца и да види малко земя и много вода. Тук си създаде ред, който той следва в продължение на години. Веднъж разказа как прекарвал деня. Ставал рано. Заедно с Чарли, кучето, отивал на разходка до носа, за да видят къде отлитат птиците. После се отбивал в селцето за чаша кафе. Джон разговарял с хората — кой с кого спял. Разговарял с рибарите — кой какво ловял и къде. През това време Чарли се разхождал нагоре-надолу по главната улица, „усмихвал се и килвал шапка“. Накрая се връщали на Блъф Пойнт и отивал в Острова на радостта да пише, понякога по цял ден, изпълнен с надежда и енергия, защото „знаел какво да пише и как да го напише“. Случвало се да се връща в Острова, но да не успее да напише нищо и като Отело, „чиито очи, несвикнали на лесен плач, сега обилно ронят светли сълзи“ по цялата страница. Думите просто не идвали.

Винаги усещах кога се кани да захване нова книга. Започваше да губи нишката на разговора, да се взира в празното пространство, да се разсейва. Тогава беше в добро настроение — знаеше какво ще пише и как ще го подхване. После настъпваше крайният етап, когато на всички беше ясно, че нито една дума, казана от нас, не достига до съзнанието му. Беше готов да отиде в Острова на радостта. Там написа някои от най-хубавите си книги. Сред тях са „Зимата на нашето недоволство“ и любимата ми „Пътешествия с Чарли“.

Сега, докато записвам всички тези спомени, съм в последната работна стая на Джон в апартамента ни в Ню Йорк. Седя на писалището му. Седя на стола му. Пиша с молив на бележник с жълти страници. Не съм ерудиран учен, не съм критик, не бих и помислила да правя оценка на литературния труд на Джон Стайнбек, но колко горда съм, че толкова много хора по света продължават да четат книгите му и да се вълнуват от тях.

Той живя в този апартамент шест години. Почина тук. Усещам духа на съпруга си навсякъде около мен. И все пак, когато мисля за него като за писател, винаги си го представям в Острова на радостта.

Една пролетна утрин в средата на седемдесетте бях сама в Блъф Пойнт. Заедно с Робърт Уолстън привършвахме подготовката на „Живот в писма“ за печат и бях си позволила кратка почивка.