Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Хуанито изведнъж скочи рязко и изчезна сред сгъстяващия се мрак.

— Някой кон си е измъкнал крака от въжето — обясни Ромас вместо него.

На западния склон още се виждаше сребърният отблясък на вечерното сияние, но над гребените на планините, заградили долината на Нуестра Сеньора, вече преливаше тъмнина. Сред стоманеносивото небе звездите, като излети, сякаш примигваха срещу нощта и се бореха с нея. Четиримата мъже седяха около жаравата и сенките изпълваха лицата им със сила. Джоузеф гладеше брадата си. Погледът му бе празен, зареян в далечината. Ромас бе обхванал колене с ръце. Върхът на цигарата му ту припламваше в червено, ту се губеше зад пепелта. Главата на Хуанито беше изправена, а вратът неподвижен, но зад притворените клепачи очите не изпускаха Джоузеф. Бледото лице на Уили като че висеше във въздуха, отделено от тялото. От време на време нервен тик изкривяваше устните му. Носът бе измършавял и заострен, а устата му се извиваше като папагалски клюн. Когато светлината от огъня отслабна, така че се виждаха само лицата на мъжете, Уили протегна изпосталялата си ръка, а Хуанито я хвана и силно стисна пръстите му. Да, Хуанито знаеше колко много се страхува Уили от тъмнината. Джоузеф хвърли съчка в огъня. Появи се малко пламъче.

— Ромас — каза той, — тревата тук е сочна, почвата е плодородна и без пари. Трябва само да я пообърнеш с ралото. Защо са я оставили да пустее, Ромас? Защо никой не я е поискал по-рано?

Ромас изплю фаса в огъня.

— Не знам. Хората не идват насам много лесно. Мястото е отдалечено от главния път. Сигурно биха я взели, ако не беше сушата. Тя върна страната години назад.

— Сушата? Кога е имало суша?

— Между осемдесета и деветдесета година. Тогава земята изпръхна, кладенците пресъхнаха и добитъкът измря. — Той се подсмихна. — Страхотна суша беше, казвам ви. Половината от хората, които живееха тук, трябваше да се преместят. Който успя, откара добитъка навътре към Сан Хоакин. Там имаше трева покрай реката. По пътя кравите също умираха. Тогава бях по-млад, но си спомням мъртвите крави и подутите им кореми. Стреляхме в тях и те спадаха като спукани балони, а миризмата беше непоносима.

— Но е заваляло, нали? — бързо рече Джоузеф. — Сега в земята има вода.

— О, да. Заваля след десет години. Пороен дъжд. Тревата отново порасна и дърветата се раззелениха. Още помня как се радвахме тогава. Хората в Нуестра Сеньора устроиха празник в дъжда. Имаше малък навес само над китаристите, за да пази струните от водата. Хората бяха пияни и танцуваха в калта. Опиха се от водата. И не само мексиканците. Отец Анджело дойде и ни накара да спрем.

— Защо? — попита Джоузеф.

— Ами, нямате представа какво правеха хората в калта. Отец Анджело направо побесня. Каза, че сме допуснали дявола до себе си. Прогони го и накара хората да се измият и да престанат да се въргалят в тинята. Накара всички да се покаят. Направо побесня отец Анджело. Остана там чак докато дъждът спря.

— Пияни били, казваш.

— Да, цяла седмица. И се държаха неприлично — сваляха си дрехите…

— Щастливи бяха, сеньор — прекъсна го Хуанито. — Кладенците бяха пресъхнали. Хълмовете бяха побелели като пепел, затова хората бяха щастливи, когато дойде дъждът. Не можеха да понесат толкова много щастие и се държаха неприлично. Хората винаги вършат непозволени неща, когато са прекалено щастливи.

— Дано това не се повтори — рече Джоузеф.

— Отец Анджело казва, че е Божие наказание, но индианците говорят, че се е случвало и преди — два пъти, откакто се помнят старите хора.

Джоузеф припряно се изправи.

— Не ми се мисли за тези неща. Сигурно няма да се повтори. Виж колко е пораснала тревата.

Ромас протегна ръце.

— Дано. Но не разчитайте на това. Време е за сън. Утре тръгваме рано-рано.

Призори стана студено. Джоузеф се събуди. Сякаш бе чул рязък писък в съня си. „Сигурно е бухал“ — предположи той. Понякога сънят променя звука и го усилва. После обаче се вслуша по-внимателно и долови задавени хлипове някъде навън. Нахлузи джинсите и ботушите и изпълзя от палатката. Тихият плач идваше откъм каруците.

Хуанито се бе привел към Уили.

— Какво става? — попита Джоузеф.

На слабата светлина забеляза, че Хуанито държи ръката на Уили.

— Сънува — тихо обясни той. — Понякога не може да се събуди сам и трябва да му помагам. А понякога се буди и мисли, че сънува, а сънят бил истински.

— Хайде, Уили — каза Хуанито. — Ето, събуди се. Сънува ужасни неща, сеньор, и тогава трябва да го ощипя. Страхува се, разбирате ли, сеньор?