Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Чаках ви по-рано — каза Джоузеф. — Да не сте имали неприятности по пътя?

— Не, мистър Уейн, нищо особено. Капрата на Хуанито се разигра, а пък синът ми У или сигурно е заспал, та предното му колело затъна в една кална дупка. Пътят не е кой знае колко удобен последните две мили.

— Ще стане — каза Джоузеф. — Когато още много впрягове като този преминат по него, ще се оправи. Ще стоварим талпите до големия дъб ей там — посочи той.

По лицето на водача премина сянка на лошо предчувствие.

— Нима ще строите под дърво? Не е хубаво това. Някой клон може да се отчупи и да отнесе покрива. Може и вас да отнесе някоя нощ, докато спите.

— Дървото е здраво и силно — увери го Джоузеф. — Не ми се ще да строя къщата далеч от дървото. До твоята няма ли дърво?

— Има. Точно затова ви казвам. Проклетото нещо е надвиснало право над нея. Представа нямам защо съм я построил там. Колко нощи съм лежал, без да мигна, слушам вятъра и си представям как някакъв клон, дебел като буре, пропада през покрива. — Той дръпна поводите на конете и омота каишите около спирачката. — Подредете се тук! — нареди на останалите.

Разтовариха талпите, завързаха оглавниците на конете за каруците и им дадоха торбите със зоб. Животните задъвкаха овеса. Едва тогава мъжете разстлаха одеялата на дъната на каруците. Джоузеф вече беше запалил огън и приготвяше вечерята. Държеше тигана високо над пламъците и непрекъснато обръщаше бекона. Ромас, старият каруцар, отиде до него и седна край огъня.

— Утре тръгваме рано сутринта — каза той. — С празни каруци ще стигнем бързо.

Джоузеф отдръпна тигана от огъня.

— Защо не пуснете конете да попасат?

— Когато работят! Не. В тревата няма сила. Трябва им нещо по-добро, когато теглят каруците по път като твоя. Ако искаш да стане беконът, сложи тигана на огъня за малко.

— Не знаеш ти как се готви бекон. Като го пържиш на бавен огън и го обръщаш, става по-хрупкав, без да плувне в мас.

— Нали и едното, и другото стават за ядене — рече Ромас. — Все се яде.

Хуанито и Уили приближиха. Хуанито имаше тъмна като на индианец кожа и сини очи. Под кората от полепнал прахоляк лицето на Уили бе разкривено и бледо от някаква болест. Очите му бяха потайни и плахи, тъй като никой не вярваше в болките, които разтърсваха тялото му посред нощ, никой не вярваше на кошмарите, които го тормозеха насън. Джоузеф вдигна поглед и се усмихна.

— Очите ми ли гледате? — дръзко рече Хуанито. — Не съм индианец. Испанец съм. Вижте ми кожата. Тъмна е и това е от слънцето, а испанците са със сини очи.

— На всички разправя така — прекъсна го Ромас. — Обича да се хвали пред непознати. Всички в Нуестра Сеньора знаят, че майка му е индианка, а един господ знае кой е баща му.

Хуанито яростно го изгледа и прокара пръсти по дългия нож, закачен на колана му, ала Ромас само се изсмя и се обърна към Джоузеф.

— Хуанито си казва: — „Някой ден ще убия с този нож.“ По този начин поддържа гордостта си. Ала знае, че никого няма да убие, и това му помага да не се възгордява особено. Подостри една пръчка да изядеш бекона, Хуанито — презрително подхвърли той. — И гледай следващия път, когато тръгнеш да разправяш, че си испанец, да не те познават наоколо.

Джоузеф пусна тигана на земята и изгледа Ромас с любопитство.

— Защо му се караш? — попита той. — Какъв смисъл има? Никому не пречи, че е испанец.

— Това е лъжа, мистър Уейн. Всички лъжи са еднакви. Току-виж почнал да разправя, че е братовчед на испанската кралица. Хуанито, както го гледате, е каруцар. И то дяволски добър. Не мога да му позволя да се прави на принц.

Джоузеф обаче поклати глава и отново хвана тигана. Без да вдига глава, каза:

— Според мен е испанец. Очите му са сини, а има и още нещо. Не знам точно как, но усещам, че е испанец.

В погледа на Хуанито блесна гордост.

— Благодаря, сеньор. Прав сте. — Той театрално се изпъчи. — Добре се разбираме, сеньор. Ние сме кабалерос.

Джоузеф наслага бекона в чугунените чинии и наля кафето.

— Баща ми мисли, че е бог — засмя се той. — И наистина е така.

— Само да знаете каква грешка правите — протестира Ромас. — Как ще понасям този кабалеро. Сега няма да иска да работи. Ще се разхожда наоколо и ще се възхищава сам на себе си.

Джоузеф духна в кафето и отгоре се образуваха вълнички.

— Когато се възгордее прекалено, ще намеря как да го използвам.

— Ама, по дяволите, той е страхотен мошеник.

— Знам — тихо рече Джоузеф. — Джентълмените обикновено са мошеници, за да не се налага да работят.