Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Уили яде прекалено много — обади се Ромас от своята каруца. — Просто е сънувал лош сън. Винаги е имал кошмари. Лягайте си, мистър Уейн.

Джоузеф са наведе над Уили. Видя ужаса, изписан на лицето му.

— Няма нищо страшно в тъмното, Уили — успокои го той. — Ако искаш, ела да спиш при мен в палатката.

— Сънува, че е в някакво ярко осветено място, сухо и мъртво. Там от дупките излизат хора и му изскубват ръцете и краката, сеньор. Почти всяка нощ го сънува. Хайде, Уили, ето, оставам при тебе. Виж, Уили, конете са тук. Заобиколили са те и те гледат. Понякога, сеньор, конете му помагат в съня. Обича да са около него, когато спи. Пак отива в сухото мъртво място, но когато конете са наблизо, не го е страх от хората. Лягайте си, сеньор. Аз ще го подържа.

Джоузеф сложи ръка на челото на Уили. Беше студено като камък.

— Ще запаля огън да се стопли.

— Няма нужда, сеньор. Непрекъснато му е студено. Не може да се стопли.

— Добро момче си ти, Хуанито.

Хуанито се извърна.

— Вика ме, сеньор.

Джоузеф прокара ръка по топлия хълбок на един кон и се върна към палатката. На слабата утринна светлина боровата горичка на южното било напомняше нащърбен гребен. Тревата неспокойно се раздвижи, пробудена от ветреца.

Квадратното скеле стоеше и очакваше да се превърне в къща. Вътрешните стени пресичаха пространството и го разделяха на четири еднакви части, а големият самотен дъб грижовно протягаше клон над покрива. Достолепното дърво за пореден път се бе окичило с лъскави туфички и сега жълто-зелените листа блестяха на утринната светлина. На открития огън Джоузеф обърна парченцата бекон безброй пъти, докато накрая ги изпържи. Преди да закуси, отиде до новата каруца при варела с вода. С черпака напълни легена и загреба с шепи. Плисна на косата и брадата и изтърка последните остатъци сън от очите си. Отърси ръце и с лъснало от влагата лице се върна към закуската. От росата тревата беше влажна и като че поръсена с огнени капки. Три полски чучулиги с жълти нагръдници и светлосиви фракове доверчиво подскачаха край палатката и любопитно протягаха човки. От време на време издуваха гърдички, изопваха шии като изнервени примадони и с нарастващ екстаз се впускаха в песен, а после накланяха глава към Джоузеф, за да проверят дали ги е забелязал и харесал. Той надигна чугуненото канче, допи кафето и плисна утайката в огъня. Стана и се протегна, облян от силната слънчева светлина. Сетне се отправи към скелето на къщата и отметна брезента, който покриваше инструментите. Трите чучулиги заприпкаха подире му, като току спираха и отчаяно запяваха, та дано привлекат вниманието му. Два спънати коня с подскоци се върнаха от паша, навириха муцуни и дружески изпръхтяха. Джоузеф взе чука и престилка, пълна с пирони, и ядосано сгълча чучулигите:

— Отивайте да търсите червеи. Стига с тоя шум, хайде, че и на мен ще ми се прище да изкопая някой червей. Изчезвайте!

Леко изненадани, трите чучулиги надигнаха главички, но скоро отново запяха в синхрон. Джоузеф взе черната широкопола шапка от купа дърва и я нахлупи над очите си.

— Отивайте за червеи! — сопна се той.

Конете пак изпръхтяха, а единият остро изцвили.

— Хей, кой е там?

В отговор откъм дърветата в края на пътя се чу цвилене. Не след дълго в уморен тръс се появи конник. Джоузеф бързо отиде до стихващия огън, разпали го и отново сложи кафеника.

— Днес не ми се работи — радостно се усмихна той и се обърна към чучулигите. — Отивайте за червеи. Сега нямам време за вас.

Хуанито леко скочи от коня. С две движения смъкна седлото и юздата, свали сомбрерото и усмихнат зачака да го посрещнат.

— Хуанито! Колко хубаво, че дойде! Нали не си закусвал. Ей сега ще ти изпържа бекон.

Лицето на Хуанито грейна от радост.

— Цяла нощ яздих, сеньор. Дойдох да ви стана вакеро.

Джоузеф протегна ръка.

— Че аз нямам и една крава, какво ще пасеш, Хуанито?

— Ще имате, сеньор. Всичко мога да правя, добър вакеро съм.

— Можеш ли да помагаш за къщата?

— Разбира се, сеньор.

— А надницата, Хуанито? Колко ще искаш?

Хуанито бавно сведе клепачи над светналите си очи.

— И по-рано съм бил вакеро, сеньор. Добър вакеро. Онези хора ми плащаха по трийсет долара на месец. Освен това казваха, че съм бил индианец. Искам да ви бъда приятел, сеньор, и да ви работя без пари.

За миг Джоузеф се смути.

— Май разбирам какво искаш да кажеш, Хуанито. Но нали ще ти трябват пари да се почерпиш, когато отидеш в града. От време на време ще ти трябват и за някое момиче.