Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Природата бе създала Бъртън за богоугоден живот. Той всячески избягваше злото и го откриваше във всички близки човешки отношения. Веднъж след църковната служба го бяха похвалили от амвона. „Човек със силна вяра в Бога“ го нарече пасторът, а Томас се наведе и прошепна в ухото на Джоузеф: „Човек със слаб стомах“. Бъртън бе познал жена си четири пъти. Имаше две деца. За него въздържанието беше естествено състояние. Страните му бяха слаби и изпити, а в очите му се четеше жажда за удоволствия, които не можеше да открие на този свят. До известна степен беше благодарен за слабото здраве, защото това означаваше, че Бог е доволен от него, щом го кара да страда. На Бъртън бе присъща упоритата устойчивост на хроничноболните. Слабите му ръце бяха жилави като корабни въжета.

Бъртън държеше жена си със здрава, по библейски справедлива ръка. Той й втълпяваше мислите си и озаптяваше чувствата й, когато излизаха от контрол. Знаеше кога не се е съобразила с правилата, а когато от време на време това се случеше, нещо слабо у Хариет се прекършваше и я довеждаше до състояние на болест и делириум, и Бъртън се молеше край леглото, докато устата й престанеше да се криви и бръщолеви.

Бенджи, най-младият от четиримата, беше бреме на плещите им. Беше безпътен и безотговорен; щом му се удадеше възможност, пиеше, докато изпадне в романтично опиянение, и тогава тръгваше из околността и пееше възхитително. Изглеждаше тъй млад, тъй безпомощен и беззащитен, че много жени го съжаляваха и по тази причина почти винаги имаше неприятности с някоя жена. Защото, когато беше пиян и пееше и безпомощността се четеше в очите му, жените изпитваха желание да го притиснат до гърдите си и да го предпазят от грешки. Онези, които майчински го закриляха, винаги оставаха изненадани, когато накрая ги съблазнеше. Те така и не успяваха да разберат как се случва, защото неговата безгрижност беше потресаваща. Бенджи вършеше нещата толкова нескопосано, че всички се опитваха да му помогнат. Младата му съпруга Джени даваше всичко от себе си, за да го предпази от ядове. Когато чуеше, че пее в нощта и разбереше, че отново е пиян, се молеше да не падне и да не се удари. Песента се понасяше надалеч в мрака и Джени знаеше — преди нощта да превали, някое объркано, уплашено момиче щеше да го приеме в прегръдките си. Тогава тя поплакваше от страх да не му се случи нещо лошо.

Бенджи бе щастлив човек. Той носеше щастие и болка на всички, които го познаваха. Лъжеше, случваше се да открадне, мамеше на карти, не държеше на думата си, възползваше се от добротата на околните, но всички го обичаха, прощаваха му и го закриляха. Когато семействата се заселиха на Запад, го взеха със себе си от страх да не умре от глад, ако остане. Томас и Джоузеф се грижеха всичко в стопанството му да е наред. Той взе палатката на Джоузеф на заем и живя в нея чак докато братята намериха време да му построят къща. Дори Бъртън, който все го ругаеше и ненавиждаше начина му на живот, не можеше да го остави да живее в палатка. Братята така и не успяваха да разберат откъде винаги намираше уиски. В долината на Нуестра Сеньора мексиканците му даваха алкохол и го учеха на своите песни, а той им отнемаше жените, когато не го държаха под око.

Семействата се скупчиха около къщата на Джоузеф. Построиха малки барачки на своите участъци, защото така изискваше законът, но дори и за миг не помислиха, че земята е разделена на четири части. Всичко беше едно ранчо и когато формалностите по регистрирането на стопанствата приключиха, то стана ранчото на Уейн. Четири квадратни къщи се струпаха близо до големия дъб, а огромният хамбар принадлежеше на рода.

Вероятно защото Джоузеф бе получил благословията, той бе неоспорим водач на клана. В старата ферма във Върмонт баща му се бе слял със земята толкова здраво, че се бе превърнал в жив символ на единството между нея и нейните обитатели. Сега тази сила бе преминала у Джоузеф. Той говореше от името на тревата, земята и животните — диви и домашни; той беше главата на фермата. Като виждаше как се разраства колонията от колиби на новата земя, като гледаше в люлката първото новородено — бебето на Томас, като бележеше ушите на първите телета, отелени във фермата, чувстваше радостта, която навярно е усетил Авраам, когато Великото обещание дало плодове, когато хората от племето и козите започнали да се увеличават. Страстният стремеж на Джоузеф към плодовитост се засилваше. Той наблюдаваше неутолимата похот на биковете и търпеливата безотказна плодовитост на кравите. Отвеждаше огромния жребец при кобилите и викаше: